Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
Ставах в пет сутринта и тръгвах на покупки с кучето Мину и с дванайсетгодишното хлапе Карлито, което прибрах от затвора за малолетни. Карлито носеше кошниците. За час и половина купувах провизиите за целия ден — месо, риба, зеленчуци. Връщахме се, натоварени като мулета. В кухнята работеха две готвачки — едната на осемнайсет, а другата на двайсет и четири години. Трупвах целия пазар на масата и те се заемаха да подредят продуктите.
Най-хубавият момент в плътно разграфения ми ден идваше в шест и половина сутринта, когато сядах да закуся в трапезарията, а в скута ми се настаняваше четиригодишната дъщеричка на готвачката Роза. Беше черна като въгленче и абсолютно отказваше да се храни без мен. Мъничкото й голичко телце, изкъпано току-що от майка й, беше още хладно. Тя гукаше и ме гледаше с блестящите си очички, бликащи от доверие. Кучето ревниво лаеше, обидено, че го пренебрегвам заради детето, а папагалът на Рита се разполагаше преспокойно на масата до чашата ми с кафе и кротко кълвеше натопените си в млекце трохички хляб. Цялата тази компания превръщаше закуската в празник.
А Рита? Ни вест, ни кост от нея. Защо? Замина преди месец. Пътуването трае шестнайсет дни — значи от две седмици е във Франция. Нима за две седмици не е успяла да открие нищо? Или не иска да ми каже какво е научила? Аз ще бъда доволен да получа дори само една телеграма: „Баща ти е добре и те обича.“
Започнах да дебна пощальона, вече напусках хотела само ако не можех да изпратя някой друг да свърши моята работа. Приключвах покупки и сделки надве-натри и тичах обратно към къщи. Пощальоните във Венецуела не носят униформи, но обикновено са съвсем млади момчета. Така че скачах всеки път, когато някой младеж тръгнеше да влиза в двора, и гледах в ръцете му, за да видя жадуваната зелена хартийка на телеграмата. Не и не. В повечето случаи момчетата дори не бяха пощальони. Два или три пъти наистина получихме телеграми, адресирани до хотела. Щом ги видех, аз се хвърлях и ги измъквах от ръцете на служителя, за да разбера с разочарование, че са за някой от клиентите на хотела.
Напразното очакване и липсата на новини ме изнервиха до крайност. Убивах се от работа и гледах да съм непрекъснато зает, защото чувствах, че иначе не бих могъл да издържа на напрежението. Помагах в кухнята, измислях разни щурави менюта, проверявах по два пъти на ден дали стаите са почистени. Говорех с клиентите за всякакви глупости и изслушвах всякакви истории. Стремях се да запълня докрай часовете и дните, за да понеса тежестта на неизвестността. Единственото, което не смогвах да свърша в този период, бе да взимам участие в хотелските партии покер, които започваха в два часа всяка нощ.
Справях се не зле за сам човек и клиентите бяха доволни. Направихме само един голям гаф, и то по вина на Карлито. Вместо да купи течен парафин, за да почистим кухнята, той взел бензин. Двете готвачки натъркали хубаво целия под и после най-безгрижно запалили фурната. Огънят обхвана помещението за секунди. Двете сестри бяха обгорени от краката до кръста. Едва успях да метна една покривка върху дъщеричката на Роза и да я изнеса. В резултат само тя се отърва почти без рани, докато готвачките пострадаха сериозно. Оставих ги да се лекуват в стаята си в хотела и наех временно на тяхно място един панамец.
Животът в хотела продължаваше спокойния си ход, но аз започнах да се измъчвам от мълчанието на Рита.
Това продължи точно петдесет и седем дни. И ето че дойде моментът, когато стоях на летището й знаех, че ще я видя след най-много десет — двайсет минути. Беше ми изпратила телеграма: „Пристигам в петък в 15.30 ч. с полет 705. Целувки. Рита.“ Защо само това? Защо не пишеше подробности? Никого ли не бе успяла да открие? Не знаех вече какво да мисля и не смеех да гадая.
Ето я насреща ми моята Рита. Най-после ще науча всичко.
Тя слезе пета от самолета. Видя ме още от стълбицата и двамата размахахме ръце. Изглеждаше спокойна. Опитвах се да прочета нещо по лицето й. Не се смееше, само леко се усмихна. Не, тя определено не приличаше на победител, не, тя не бе размахала ръка от радост, а само за да ми покаже, че ме е видяла. Когато стигна на два метра от мен, вече знаех, че се връща победена.
— Намери ли баща ми?
Изстрелях въпроса в упор, в лицето й. След двумесечна раздяла едва намерих сили да докосна бузата й с устни — до такава степен не можех повече да чакам отговора.