Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
— Но, Анри, всичко това е минало. Сега ще пишеш ли на баща ти?
— Да, още утре.
— Не, сега.
И така, за Франция замина едно дълго писмо, разказващо само за неща, които не биха накарали баща ми да страда. Не му описвах страданията си, а само новото начало и розовото настояще. Писмото се върна с клеймо „Заминал, без да остави адрес“.
Господи, кой знае къде е бил принуден да избяга баща ми, за да се скрие от срама, който му навлякох! Хората са толкова зли, сигурно са направили живота му непоносим. Рита реагира веднага:
— Ще замина за Франция, за да намеря баща ти.
Погледнах я объркан. Тя добави:
— Зарежи експедициите, и без това са опасни. По-добре докато ме няма, да се грижиш за хотела.
Не бях сбъркал с моята Рита! Не само че не се страхуваше да се хвърли в неизвестността на едно такова дълго пътуване, но и имаше достатъчно доверие в мен, бившия каторжник, за да остави в ръцете ми всичко, което притежаваше. Правилно постъпваше — можеше изцяло да разчита на мен.
Всъщност Рита беше наела хотела. Трябваше да направим нещо, за да сме сигурни, че няма да ни се изплъзне от ръцете. С други думи, трябваше да го купим. Едва сега научих какво означава да се бориш, за да завоюваш по честен път място под слънцето. Напуснах „Ричмънд и с-ие“ и с получените от тях шест хиляди боливара плюс спестяванията на Рита успяхме да платим половината от цената. Тогава за нас започна истинска всекидневна и дори всекинощна борба, за да изкараме останалите пари. Работехме като луди по осемнайсет-деветнайсет часа на ден. Това усилие, тази непресъхваща воля за победа, стремежът да постигнем целта си колкото можем по-скоро, ни караха да се чувстваме чудесно. Никога не се оплаквахме от умората си. Аз пазарувах и помагах в кухнята, приемах гостите, бях навсякъде едновременно, без да престана да се усмихвам. Примрял от умора, започвах отначало.
За да печелим повече, аз се занимавах и с амбулантна търговия — имах дървена двуколка, която пълнех с леко дефектни сака и панталони, купени от фабриката на безценица, и ходех да продавам стоката на площад „Баралт“. Застанал под изгарящото слънце, ревях с пълно гърло, за да привличам купувачи. Веднъж толкова се увлякох, че в стремежа си да демонстрирам здравината на саката, разпрах едно от тях от горе до долу. Колкото и да обяснявах, че съм най-силният мъж в Маракаибо, него ден не направих голям оборот. Киснех на площада от осем часа до обяд. В дванайсет и половина дотърчавах в хотела, за да помагам при сервирането в ресторанта.
Площад „Баралт“ беше пазарният център на Маракаибо и винаги беше много оживен. В единия му край се издигаше църквата, в другия се нареждаха най-живописните сергии на света. Там можеше да се намери и от пиле мляко — месо, дивеч, риба, раци, без да забравяме големите зелени игуани — любимо местно лакомство, — оплетени така, че да не могат да избягат, яйца от каймани, от костенурки, от морски костенурки, всички видове плодове — тропически и всякакви, и, разбира се, сърцевина от палмово дърво. Под жежкото слънце на този вечно врящ град пазарът жужеше от хора: кожи с всякакъв цвят, очи с всякаква форма — от дръпнатите очички на китаеца до кръглите очища на негъра.
Двамата с Рита обожавахме Маракаибо, въпреки че беше един от най-горещите градове във Венецуела. Жителите му бяха весели, отворени и жизнерадостни. Говореха напевно, бяха благородни и щедри, съчетавайки испанската си кръв с най-добрите качества на индианците. Мъжете кипваха лесно, но иначе изпитваха култ към другарството и умееха да се държат като братя с приятелите си. Маракучото (така наричат тук жителя на Маракаибо) се отнася подозрително към всичко, което идва от Каракас. Оплаква се, че изхранва цяла Венецуела с добивания от него петрол и че столичани най-неблагодарно го пренебрегват. Чувства се като благодетел, когото облагодетелстваните третират като беден роднина. Жените са хубавици, най-често средни на ръст, почтени като девойки, верни като съпруги, добри майки. И цялото това множество живее в оживление, шум и смях сред облените в ярки цветове къщи, дрехи, цветя и плодове. Напред, назад, движението тук не секва. Площад „Баралт“ е пренаселен с амбулантни търговци и контрабандисти на дребно, които продават алкохол и цигари почти без да се прикриват. Нещата се уреждат някак по семейному — полицаят стои на няколко метра, но винаги успява да извърти глава в другата посока, докато бутилката френски коняк, уиски или пакетът американски цигари прескочат от една кошница в друга. Защото за разнообразните стоки, пристигащи дотук по земя, море и въздух, клиентът плаща с една много стабилна валута — по онова време един долар струваше точно 3,35 боливара.