Искрено ваш Шурик [bg]

Светлана ахна и се втурна към резбованата аптечка, измъкна всичко, което се намираше в нея, и с треперещи пръсти го нареди върху масата. Амонячният спирт, запечатан с тънко метално калпаче, дълго не искаше да се отвори. Тя несръчно отскубна капачката и изля половината спирт. Замириса силно и успокоително. Шурик си пое дъх. После тя наля в чашка миризливи капки успокоително и я гаврътна.

— Само не се тревожете, само не се тревожете… Това е направо кошмар — доближи ли се някой до мен, веднага нещо се случва… — мърмореше тя. — Само аз, само аз съм виновна… Проклетият мамонт… Тая глупачка леля Лариса…

Тя приклекна пред Шурик, свали чорапа от крака му. Той седеше като вкочанен. Болката се разливаше по цялото тяло и отекваше в главата му. Пръстът буквално пред очите им сменяше цвета си от телеснорозов към синьопурпурен.

— Само не го пипайте — предупреди я Шурик, който още витаеше в облака на болката.

— Може би… йод? — плахо попита жената.

— Не, не.

— Знам аз какво — рентген трябва — сети се жената.

— Не се тревожете, ще поседя малко и ще си тръгвам… — успокои я той.

— Лед! Лед! — възкликна жената и се хвърли към малкия хладилник до вратата. Стърга, дрънча, изпуска нещо там и след няколко минути допря до клетия пръст на Шурик кубче лед.

Болката избухна с нова сила.

Светлана седна на пода до краката му и тихо заплака.

— Но защо, защо? — вайкаше се тя. — Защо съм така прокълната? Приближи ли се до мене мъж, веднага се случва нещо ужасно.

Тя прегърна здравия му крак и свря лице в коляното, обгърнато с груб вълнен плат.

Болката беше ужасна, но остротата й вече преминаваше. Сухата светла коса го гъделичкаше и се ветрееше и Шурик жалостиво прокара длан по пухкавата глава. Раменете й се затресоха ситно-ситно:

— Простете ми, за Бога — хлипаше тя и някаква печал и особено жалост към тези редки косици, към трепкащите тесни раменца, кокалесто изпъкващи под тънката бяла блузка, обзеха Шурик…

„Същински врабец, премръзнал и злочест“ — помисли си той, макар че, дори и да приличаше на птица, то беше по-скоро на тромава чапла, отколкото на подвижен и спретнат врабец…

— Защо, защо вечно ми се случва така? — тя вдигна към него разплаканото си лице и подсмръкна.

Жалостта, слизайки надолу, претърпяваше някаква тънка и постепенна промяна, докато не се превърна в определено желание, свързано и с прозрачните сълзи, и със сухото докосване на пухкавите коси до ръката му, и с болката в пръста. Шурик не мърдаше, разпознавайки тази странна и несъмнена връзка между силната болка и също толкова силната възбуда.

— Всички са зле! Всички са зле около мен! — ридаеше момичето и вкопчените й ръце истерично цепеха въздуха.

— Хайде, хайде, недейте — помоли я Шурик, но тя започна да тръска глава съвсем не в такт с ръцете и той се досети, че е изпаднала в истерия. Притисна я до себе си. Тя се мяташе в ръцете му като птичка.

„Също като Аля Тогусова“ — помисли си той.

— Но защо? Защо все така ми се случва? — плачеше клетницата, но постепенно утихваше и все по-силно се притискаше до него. Беше й уютно в ръцете му, но тя предчувстваше какво щеше да стане по-нататък, и се готвеше да даде отпор, защото твърдо знаеше, че предаването на позициите води до ужасни последствия. В нейния живот открай време беше така. Вече три пъти… Но той само я галеше по главата, жалеше я и разбираше, че тя е съвсем болно момиче, и ни най-малко не нахалстваше. И дори нещо повече — когато тя престана да се тресе, леко се отдръпна. А тя очакваше, че сега пак ще я изнасилят. И тогава щеше да се съпротивлява, тихичко, за да не чуят съседите, да вика и да стиска колене…