Шестото покварено дете [bg]

Седалката до шофьора беше празна, но въпреки това той се качи отзад, благодарен за затъмнените прозорци. Топлината го обгърна като плътна завивка. Опита да заговори, но гърлото му отказа да съдейства.

– З’равей, Е’ъри.

Емъри Конърс се извърна към него и зяпна.

– Господи, Сам, имаш ли представа колко е студено навън? Подгизнал си! Можел си да умреш!

Грабна от пода пред седалката до нея черна раница и му я подаде.

– Веднага трябва да свалиш тези мокри дрехи и да се преоблечеш! Взех някои от старите неща на Артър – чорапи, бельо, няколко панталона, ризи… Имах намерение да ги даря на „Армията на спасението“ или нещо от този род, но… Както и да е, просто… просто се преоблечи. Няма да гледам. Преди да си се разболял!

Последното, което вълнуваше Портър в момента, беше благоприличието. Той свали мокрите дрехи, хвърли ги на пода и навлече дрехите, които Емъри беше взела от гардероба на убития си баща. Докато се преобличаше, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Емъри бе удържала на обещанието си и седеше с плътно затворени очи. Стискаше волана така здраво, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.

– Подстригала си се – каза той, закопчавайки ризата. Беше му малко тясна, но ставаше. – Изглеждаш добре. – Гърлото го болеше, ала този път гласът не му изневери.

С все още затворени очи тя се пресегна и докосна кестенявите къдрици, които падаха до раменете ѝ.

– Нуждаех се от промяна. Може ли вече да гледам?

Портър промуши черния кожен колан през гайките на панталона.

– Да.

Кимна към радиото:

– Какво казаха по новините?

Емъри включи на скорост и потегли по Кингсбъри, насочвайки се към Магистрала I-90.

– Нищо за онова, което се е случило в управлението, поне не още. Всички новинарски канали си запълват програмите с карантината в болница „Строгър“ и с клипа, на който партньорът ти рита Бишъп.

– Наш е ритал Бишъп? – Не беше чул нищо по този въпрос.

Тя му разказа за ареста на Бишъп, как твърдял, че Портър и Наш са корумпирани ченгета, на живо по телевизията, докато се предавал, и така нататък.

Трафикът леко живна. Емъри следваше знаците от I-90 до I-55 с рутината на професионалистка.

– Не знаех, че си взела книжка.

Емъри се изчерви.

– Разрешително, докато се обучавам. Артър настоя да вземам частни уроци миналата година. Ходих на курсове за кратко. После бодигардовете ми почнаха да ме водят на пистата в Удсток, където беше много по-забавно. Научиха ме на всякакви яки трикове – как да сека пътя на колата пред мен, да оценявам опасността, да разпределям тежестта…