Колието на кралицата

Изчерви се леко от вниманието, което присъстващите й отдаваха, с кокетна любезност отговори на сериозните и същевременно приветливи въпроси на Месмер, после, протягайки закръглените си ръце и красиви крака като котка, която току-що се събужда, прекоси трите салона, привличайки всички погледи, без да пропусне нито един, погледи подигравателни, алчни или смутени, които й отправяха присъстващите.

Но това, което така силно я изненада и я накара да се усмихва, беше, че минавайки покрай една шушукаща група, забеляза вместо дръзки намигвания и галантни брътвежи низ от поклони, които всяка френска куртизанка би оценила като поклони към кралица. И наистина тази смаяна и кланяща се група бе набързо събрана от онзи неуморим непознат, който, скрит зад нея, я подканваше полугласно:

— Все едно, все едно, това е кралицата на Франция! Да я поздравим тихо!

Дребната особа, обект на такава почит, малко обезпокоена, прекоси последния вестибюл и стигна до двора.

Там изморените й очи потърсиха някой кабриолет или стол носилка, но не намери нито едното, нито другото, обаче след около минута колебание, когато вече поставяше малкото си краче върху паважа, се приближи лакей и каза:

— Колата на госпожата е тук.

— Но — възрази младата жена — аз нямам кола.

— Госпожата с кабриолет ли дойде?

— Да.

— От улица „Дофин“?

— Да.

— Аз ще отведа госпожата вкъщи.

— Така да бъде, отведете ме — отговори съвсем решително дребната особа, без да се безпокои повече от това неочаквано предложение, което би смутило всяка жена.

Лакеят направи знак и веднага се появи една хубава карета. Лакеят вдигна стъпалото за качване и подвикна на кочияша:

— Улица „Дофин“!

Конете потеглиха бързо. Когато се озоваха на Пон Ньоф, дребната дама вече съжаляваше, че не живее в Жарден де Плант.

Колата спря. Стъпалото се спусна, лакеят, добре подучен, протегна ръка да поеме шперц, с помощта на който се прибираха у дома си обитателите на тридесет хиляди къщи в Париж, достатъчно бедни, за да нямат нито пазач, нито портиер.

И тъй, лакеят отвори вратата, за да пощади пръстите на нежната дама. После, когато тя влезе в тъмната алея, той поздрави и отново затвори вратата. Каретата потегли и изчезна.

„Ето ти една приятна авантюра! — каза си младата жена. — Много любезно от страна на господин Месмер. Ах, колко съм изморена! Той е предвидил всичко. Това е много голям лекар!“ Тя бе стигнала на втория етаж на къщата, на площадката на стълбище с две врати, когато една стара жена й отвори.

— Добър вечер, майко, вечерята готова ли е?

— Да. Дори изстина.

— А той там ли е? Оня?

— Не, още не, но господинът е там.

— Какъв господин?

— Този, с когото трябва да говорите тази вечер.

— Аз?

— Да, вие.

Разговорът се проведе в нещо като малко остъклено преддверие, което отделяше площадката на стълбището от голяма стая с изглед към улицата. През стъклата ясно се виждаше лампата, която осветяваше стаята, чийто вид беше, ако не задоволителен, то поне поносим.