Записки от една голяма страна

— Как ще искате да ви подстрижа?

— Просто я поскъсете малко — отвръщам аз, вперил трогателно обнадежден поглед в него, но съзнавам, че той вече обмисля екстравагантни лимби и втвърдени от пяна масури, а може би и бретон на палави къдрици. — Разбирате ли, нещо безлично и почтено на вид — да приличам на банкер или счетоводител.

— Избрахте ли си някой модел? — казва той и посочва към редица стари, чернобели снимки на стената, откъдето ме гледат мъже, излезли сякаш от „Тъндърбърдс“50.

— Искаше ми се нещо не толкова натрапчиво.

— По-естествено, с други думи?

— Точно така.

— Като моята прическа например?

Хвърлям му един поглед. Прическата му предизвиква асоциации със самолетоносач, който пори бурното море, или може би някой екстравагантно подстриган храст.

— Още по-дискретно — предлагам притеснено. Той кимва замислено, а аз осъзнавам, че по отношение на вкусовете двамата населяваме различни вселени. После той казва решително:

— Знам какво ви трябва. Наричаме прическата „Уейн Нютън“51.

— Не е точно това, което имам предвид — понечвам да възразя, но той вече е притиснал брадичката ми към гърдите и е хванал ножицата.

— Много модерна прическа — в бейзболния отбор всички ходят така — допълва момчето, машинката забръмчава и той започва да сваля косата ми като стари тапети.

— Наистина не искам да изглеждам като Уейн Нютън — измърморвам прочувствено, но брадичката ми е притисната в гърдите, пък и думите ми са заглушени от тракането на танцуващата ножица.

Седя си така цяла малка, но мъчителна вечност, взрян в коленете си, спазвам строгите указания да не мърдам, заслушан в ужасяващите звуци на режещите инструменти, които пълзят по главата ми.

— Не сваляйте прекалено много — проблейвам от време на време, но фризьорът е потънал в оживен разговор с колегата си и клиента от съседния стол. Обсъждат шансовете на баскетболния отбор „Чикаго Булс“. Много рядко обръща внимание на мен и главата ми, и то в случаи, когато му се налага да възкликне:

— О, по дяволите! — или:

— Ах, извинете!

След време дръпва рязко главата ми назад и пита:

— Добре ли е дължината?

Примижавам, за да мога да видя нещо в огледалото, но без очила забелязвам само нещо прилично на розов балон в далечината.

— Не знам — мънкам аз, — струва ми се много късо. Забелязвам, че той се взира измъчено някъде над веждите ми. После пита:

— Какво бяхме избрали — Пол Анка или Уейн Нютън?

— Всъщност нито един от двамата — казвам, доволен, че най-сетне имам възможност да изясня нещата. — Исках само едно скромно почистване.