Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
— Мога ли да ви попитам нещо? — подхваща той. — Бързо ли ви расте косата?
— Не много — отвръщам аз и се взирам още по-настоятелно в огледалото, но продължавам да не виждам нищо. — Защо, някакъв проблем ли има?
— О, не — казва той, но явно иска да каже „О, да“. После продължава: — Не, не, всичко е наред. Просто като че ли съм ви подстригал отдясно като Пол Анка, а отляво като Уейн Нютън. Ами широкопола шапка имате ли?
— Какво сте направили? — питам с надигащо се чувство на паника, но той вече е отишъл да се съветва с колегите си. Те ми хвърлят от време на време по някой поглед, както биха гледали жертва на автомобилна катастрофа, и говорят шепнешком.
— Трябва да е от тези антихистаминови препарати, които вземам — дочувам натъжения глас на Кьопчо.
Един от колегите му идва, за да ме огледа по-отблизо, и решава, че случаят не е чак толкова безнадежден, колкото изглежда на пръв поглед.
— Ако вземеш един кичур оттук, зад лявото ухо — започва той, — и го преметнеш зад главата и над дясното ухо, и ако прехвърлиш малко оттук натам, ще заприлича на вариация по Барни Ръбъл. — После се обръща към мен. — Имате ли много излизания през следващите седмици, сър?
— Барни Ръбъл ли казахте? — изскимтявам аз ужасено.
— Освен ако предпочитате Еркюл Поаро — предлага другият фризьор.
— Еркюл Поаро? — проскимтявам отново.
Оставят Кьопчо да направи всичко по силите си. След още десет минути той ми връчва очилата и ми позволява да си вдигна главата. Това, което виждам в огледалото срещу себе си, прилича на лимонов пай с уши. Зад рамото ми Кьопчо се усмихва гордо.
— Добре стана в края на краищата, а? — пита той.
Не съм в състояние да отговоря. Връчвам му значителна сума и излизам, препъвайки се, от фризьорския салон. Тръгвам за в къщи с вдигната яка, свил глава между раменете си.
У дома жена ми ме поглежда само веднъж и пита с искрено учудване:
— Да не си казал нещо, което да ги е раздразнило?
Свивам безпомощно рамене.
— Казах, че искам да приличам на бизнесмен.
Жена ми изпуска една от онези въздишки, които всяка съпруга усъвършенства рано или късно.
— Е, „бизнесмен“ се римува с „кретен“ — отбелязва тя без видим повод и тръгва да търси широкопола шапка.
Представяне на книги
По това време преди десет години ми се обадиха от едно американско издателство, съобщиха ми, че са купили правата за една от книгите ми и че смятат да ми организират триседмично турне в шестнайсет града, където да представям книгата си.
— Ще ви превърнем в медийна звезда — каза весело издателят.
— Ама аз никога не съм се появявал по телевизията — възразих, обзет от лека паника.
— О, много е лесно. Ще ви хареса — каза той с щастливата увереност на човек, който говори за нещо, което няма да върши самият той.
— Не, ще изглеждам ужасно — настоях аз. — Нямам никаква индивидуалност.
— Не се тревожете, ще ви създадем индивидуалност. Ще ви заведем първо в Ню Йорк за подготовка за работа с медиите.
Сърцето ми отиде в петите. Имах лоши предчувствия. За първи път, откак през 1961 година подпалих неволно гаража на съседа, се заех да обмислям възможностите на пластичната хирургия и евентуално започване на нов живот в Централна Америка.
В крайна сметка отлетях за Ню Йорк и се оказа, че обучението за работа с медиите не е чак такова тежко изпитание, от каквото се бях опасявал. Повериха ме на един любезен, търпелив човек на име Бил Паркхърст, който седя с мен в продължение на два дни в някакво манхатънско студио без прозорци и ме подложи на безкрайна поредица примерни интервюта.
Казваше ми например:
— Хайде сега си представете, че ви предстои триминутно интервю с някакъв тип, който дори не е виждал книгата ви допреди десет секунди и няма и най-смътна представа дали в нея има готварски рецепти или предложения за реформи в затворите. Освен това е доста глупав и ще ви прекъсва постоянно. Хайде, давайте.
Засичаше с хронометъра и почвахме с триминутното интервю. После го повтаряхме, и още веднъж, и още веднъж. И така в продължение на два дни. Следобеда на втория ден ми се налагаше да си прибирам езика в устата с помощта на пръстите.
— Сега знаете как ще се чувствате на втория ден от турнето — отбеляза жизнерадостно Паркхърст.
— А на двайсет и първия? — попитах аз. Паркхърс се усмихна.
— Ще ви харесва.
Колкото и да е чудно, той се оказа почти напълно прав. Представянето на книги е наистина донякъде приятно. Нощуваш в хубави хотели, карат те насам-натам с големи сребристи лимузини, държат се с теб така, като че ли си много по-важна личност, отколкото си всъщност, можеш да ядеш стек три пъти дневно за чужда сметка, и можеш да говориш за себе си без прекъсване в продължение на три седмици. Прилича на сбъдната мечта.