Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Много шантав начин да си осигуряваш поминъка, но няма как. Благодаря на Бога, че въпреки всичко искреността ми си остана непокътната.
На косъм от смъртта
Последния път, когато ми дойде на ум, и то съвсем сериозно, че смъртта е навсякъде около нас — буквално ни заобикаля, и че и моето име е записано в тефтера й, беше по време на един полет от Бостън до Лебанон, Ню Хемпшър, по време на който имахме известни неприятности.
Полетът продължава само 50 минути — над старите индустриални градове в северен Масачузетс и южен Ню Хемпшър, а после над река Кънектикът, където се сливат заоблените хълмове на Зелените планини и Белите планини. Беше късен октомврийски следобед, малко след преминаването към зимното часово време, и аз се надявах, че ще мога да се насладя на последните ръждивочервеникави оттенъци по хълмовете преди залез, но само пет минути след излитането малкото ни самолетче — шестнайсетместен „Де Хавиланд“ — потъна в плътни облаци и стана ясно, че не ни предстои да се дивим на прекрасни панорами.
Затова започнах да чета, като се опитвах да не обръщам внимание на друсането от турбуленциите и да не допускам в ума си мъчителни представи от рода на трошащи се криле, писъци и безкрайно падане към земята.
Мразя малките самолети. Поначало нямам особена слабост към самолетите, но малките направо ненавиждам, защото в тях е студено, друсат много силно и издават непрекъснато съмнителни звуци, на всичкото отгоре превозват прекалено малко пътници, за да събудят интереса на медиите, когато катастрофират, а като че ли вършат това доста редовно. Почти не минава ден, без да забележите в някой американски вестник малка бележка със следното съдържание:
„Дрибълвил, Индиана — Деветте пътници и екипажът на шестнайсетместен самолет на авиолинии «Батут» загинаха днес, когато машината избухна в пламъци малко след като излетя от летището на Дрибълвил. Според свидетелите самолетът е падал мъчително бавно, докато най-сетне се разбил в земята със скорост от 3000 километра в час. Това е единайсетата незначителна катастрофа на самолет от вътрешни авиолинии от неделя насам“.
Тези самолетчета наистина падат непрекъснато. Тази година катастрофира малък самолет, който летеше от Синсинати за Детройт. Една от загиналите пътнички отивала на панихида за брат си, който загинал в самолетна катастрофа в Уест Вирджиния.
И така, опитвах се да си чета книгата, но непрекъснато вдигах поглед и се взирах в непроницаемата мъгла отвън. Измина около час — повече от обичайното времетраене на полета — когато излязохме с доста сътресения от облаците, и през прозорците отново можеше да се вижда. Летяхме само на няколкостотин метра над тънещия в здрач пейзаж. Виждаха се една-две отдалечени ферми, но нямаше и помен от град. Огромни, масивни планини се издигаха навсякъде около нас.
Отново се издигнахме в облаците, повъртяхме се няколко минути и пак слязохме надолу. Все още нямаше и следа от Лебанон или какъвто и да било друг град. Бях озадачен, защото долината на Кънектикът е изпъстрена с малки градчета. А от всички страни чак до хоризонта се виждаха само тъмнеещи гори.
Отново се издигнахме, после слязохме, после повторихме упражнението още два пъти. След няколко минути пилотът дойде при нас и каза със спокоен, подчертано въздържан глас:
— Не знам дали сте забелязали, но имаме малко проблеми да локализираме летището заради… ъъъ, проблемното време. В Лебанон нямат радар, затова се ориентираме визуално, което е малко… ъъъ, затруднително. Цялото източно крайбрежие е потънало в мъгла, затова няма смисъл да опитваме да се приземим на друго летище. Така или иначе, продължаваме да опитваме, защото едно е сигурно — този самолет трябва да кацне някъде!
Е, последното изречение си го измислих, но общо взето, такъв беше смисълът на думите му. Лутахме се из облаците в чезнещата светлина на залеза, в търсене на някакво летище, сгушено сред планините. Вече летяхме повече от час и половина. Не знам колко дълго могат да останат във въздуха тези машинки, но беше очевидно, че по някое време горивото ни ще свърши. Междувременно всеки миг можехме да се разбием в някое възвишение.
Стори ми се много нечестно. Прибирах се у дома след дълго пътуване. Дечицата щяха да ме чакат, изтъркани до блясък, ухаещи на сапун и прани хавлиени кърпи. За вечеря щеше да има пържоли, може би дори с лучени кръгчета. Приготвено беше и виното. Имах да раздавам подаръци. Беше изключително неподходящ момент за блъскане в планини. Затова затворих очи и казах много тихичко: