Записки от една голяма страна

Особено ясно си спомням как в хотел „Хънтингтън“ в Сан Франциско келнерът повдигна със замах сребърния капак, за да ми представи купичка с белезникава каша.

— Какво е това? — попитах аз.

— Ванилов сладолед, предполагам, сър — беше отговорът.

— Ама той се е стопил — казах аз.

— Вярно — съгласи се келнерът. — Добър апетит — допълни той с поклон, прибра си бакшиша и напусна сцената.

Разбира се, турнето не се състои изцяло в размотаване из баровски хотели, гледане на телевизия и ядене на разтопен сладолед. Налагаше се да давам интервюта — безброй интервюта, повече, отколкото можете да си представите, често от зори до след полунощ — и междувременно да изминавам невероятно големи разстояния. Обясниха ми, че тъй като се били навъдили извънредно много писатели, които размахвали книгите си пред медиите — броят достигал докъм двеста в натоварени периоди — та радио и телевизионните програми не достигали. Затова щом някъде се откриеше пролука в предаване, незабавно ме пращаха на съответното място.

За пет дена летях от Сан Франциско до Атланта, оттам до Чикаго, а оттам до Бостън, и после обратно за Сан Франциско. Един път летях от Денвър за Колорадо, за да дам едно трийсетсекундно интервю, което — кълна се — протече както следва:

Журналист:

— Днес наш гост е Бил Брайсън. Значи сте публикували нова книга, така ли е, Бил?

Аз:

— Така е.

Журналист:

— Е, това е чудесно. Благодаря много, че дойдохте при нас. Утрешният ни гост ще бъде доктор Милтън Грийнберг, който написа книга за нощното напикаване, озаглавена „Сълзи в леглото“.

За три седмици успях да дам около 250 интервюта от всякакъв вид и така и не се запознах с човек, който да е прочел книгата ми или да има и най-бледа представа кой съм. В една радиостанция интервюиращият покри микрофона с ръка точно в момента, преди да ни включат в ефир, и попита:

— Вие кой бяхте — този, дето го отвлекли извънземни, или авторът на пътеписи?

Единствената цел, както ми обясни Бил Паркхърст, е да се продаваш безогледно, и можете да ми вярвате, човек бързо се научава на това.

Сигурно мисля за всичко това, защото ми предстои триседмична обиколка на Великобритания за представяне на новата ми книга. Не че се подмазвам, но такова турне във Великобритания е мечта в сравнение със същото нещо в Америка. Разстоянията са много по-къси, в повечето случаи хората, които ти задават въпроси, са чели книгата, или поне са прочели поне една книга през живота си. Управителите на книжарници и служителите обикновено си разбират от работата и са любезни, а четящата публика е без изключение интелигентна, способна да дава оценка, симпатична и забележително щедра в пазарните си навици. Да знаете, дори видях как един човек сгъна неделния си вестник и заяви:

— Веднага отивам да си купя книгата на стария Бил. Може дори да купя няколко бройки за коледни подаръци.