Умирай само в краен случай

— За какво ви са тия акробатики? — пита шофьорът, като ме поглежда изпитателно.

— Натоварен съм да следя едно лице, обаче това да си остане между нас…

— Вие сте частен детектив?

— Именно. Но това да си остане между нас…

— Само да не ме забърквате в разни истории — промърморва момъкът, като запалва мотора.

— Не се безпокойте. Никакви истории.

Той изпълнява точно маневрата и се залоства на входа на Клифърд-стрийт, а аз слизам и се заемам да наблюдавам другия вход — оня на „Белия слон“. Няколко минути по-късно Ларкин излиза с някакъв мъж, малко по-висок и доста по-пълен от него. Двамата бавно поемат насам и аз вече съм почти убеден, че напразно съм наел таксито, когато те напускат тротоара и се отправят към един черен плимут, гариран насреща. Качвам се в колата и нареждам на шофьора:

— Следвайте, моля, черния плимут. И не се навирайте твърде в него.

— Нямам никакво намерение да се навирам — успокоява ме момъкът. — По-скоро вие не се опитвайте да ме забърквате в нещо, защото виждате, че предавателят ми е в изправност.

Колата наистина е снабдена с апаратура, чрез която шофьорът е в постоянна връзка с диспечерската станция и може би тъкмо това му дава куража да се заеме е такъв не твърде обичаен курс.

Проследяването не предизвиква никакви трудности и се извършва на безопасно разстояние, защото плимутът излиза на широката Оксфорд-стрийт, завива вляво, минава край Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт и спира в малка пресечка. Ние естествено влизаме в пресечката с неизбежното закъснение. И по-добре: когато влизаме, Ларкин и Мортън вече са напуснали колата и няма никаква опасност да ни засекат. Освобождавам таксито на следващия ъгъл, като възнаграждавам шофьора със съответния бакшиш зарад смъртния риск да бъде замесен в някаква история. Сетне се връщам към плимута пеша.

Всички домове в уличката са напълно еднакви по външен вид — нещо обичайно в Лондон, където цели блокове принадлежат на един и същ собственик, чийто дядо или прадядо ги е строил серийно, за да не измъчва въображението си. Едни и същи триетажни постройки, с едни и същи потъмнели от годините и дима тухлени фасади, с едни и същи високи тъжни прозорци, чиито дървени рамки акуратно са боядисани с бяла боя. Изобщо такава монотонност, та човек се пита как гражданите все пак съумяват да различават своя дом от тоя, по-отсамния или оня, по-оттатъшния на съседите.

Неизбежна и неизменна прибавка на всяка постройка е тъй нареченият „английски двор“. Ако го наречете английски трап, това навярно ще бъде по-близо до истината, защото въпросният двор, не по-голям от няколко квадратни метра е с около човешки бой по-нисък от нивото на тротоара, ограден е предвидливо с желязна решетка и води към кухненските помещения. Така или иначе всяка сграда от двете страни на входа е снабдена с по един подобен микроскопичен двор-дупка, нещо твърде практично, не само от домакинска гледна точка, но и от моя.

Еднаквата външност на сградите, както и обстоятелството, че не съм видял в коя точно от тях са хлътнали интересуващите ме индивиди, не ми попречва да открия бързо местонахождението им. Защото в домовете, намиращи се в непосредствена близост до плимута, пердетата са вдигнати и не е трудно да се надникне в интериора без излишно зяпане. Само в къщата, точно пред която е гарирана черната кола, плътните завеси на партера са спуснати, а през пролуките им прониква електрическа светлина.