Умирай само в краен случай
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #7
- Год: 1979
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Умирай само в краен случай». Краткое содержание книги:
Стентън ми осигурява стая в „Сплендид“, точно до стаята на интересуващия ме субект, а регистрацията ми се извършва под измислено име. Сетне, въоръжен с препоръчителна бележка от същия Стентън, прескачам до една търговска фирма за специални приспособления, дето получавам необходимата ми миниатюрна апаратура. За жалост предприятието все още не разполага със средство да ставаш невидим. А за мене е твърде важно да бъда невидим за Ларкин. И не толкова заради интересите на Дрейк, колкото заради моите лични интереси.
Тъкмо затуй влизанията и излизанията ми от хотела са съпроводени със сложни предпазни операции, които би било досадно да описвам, но които са неизбежни, ако не искам да се озова нейде в хотела или пред хотела лице срещу лице с американеца.
Да си осигуря подслушването и дори наблюдението на съседната стая, това вече е детинска игра, само че съвсем несериозно е да очакваш особени резултати от една детинска игра. Прочее дълго след като Ларкин се е прибрал в стаята си и след като отдавна е заспал — часът е някъде към три след полунощ — излизам предпазливо в коридора и си позволявам да задигна за късо време обувките на американеца. Самото задигане също е детинска игра, понеже, както е известно, клиентите оставят през нощта обувките си пред вратите на стаите, за да дадат възможност на прислугата да ги почисти рано заранта.
Следващата част на операцията е малко по-сложна, ала аз съм се въоръжил за целта с всичко необходимо и мога да смятам — без излишно самомнение — че в общи линии се справям със задачата. Това са чудесни обувки „Бали“ с гумени токове и подметки и с доста голям размер. Тоя Ларкин, въпреки средния си ръст, носи номер 46. Негова работа. Моята е да отлепя тока на дясната обувка, да издълбая отвътре една трапчинка в гумата и да поставя там микрофончето. За да осигуря по-добро качество на звука, прокарвам и миниатюрна тръбичка, чието едва видимо устие излиза във вдлъбнатината между тока и кожената част. Сетне със съответното лепило, за което са ми казали, че държи изключително здраво, залепвам отново гумата на предишното и място и оглеждам произведението си.
Естествено, че ако човек седне да изследва обувката милиметър по милиметър с лупа, не е чудно и да открие устието на тръбичката. Но кой оглежда обувките си с лупа? А съоръжението е наистина тъй микроскопично, че трудно може да се открие по друг начин.
На следващия ден броенето на американеца започва още от заранта и съвсем изкъсо. Впечатленията, натрупани от мене до вечерта, са твърде полезни за домашно упражнение на тема „Как прекарва деня си човек, който няма работа“. Впечатления, не само доста обилни, а и доста влажни, тъй като почти през целия ден вали. Обиколки по магазините, киснене и четене на вестници по кафенетата, обед в един испански ресторант на Сохо, малка почивка в хотела, сетне пак движение из града, два часа убити с помощта на филма „Дъщерята на Дракула“, сетне вечерта — смяна на костюма в хотела, а подир туй — пешеходна разходка до ресторанта „Белия слон“. Би могло да се помисли по проблема защо противно на традициите, слонът е бял, а не златен, обаче лично аз в момента съм зает с по-друг проблем. В случай че подир цял ден шляене най-сетне е настъпило времето Ларкин да се срещне с някого, това ще стане вероятно именно тук, в тоя скъп и уютен ресторант, чиято тиха обстановка настройва към задушевен разговор. За жалост — един разговор без мене. Истинска лудост би било да се настаня в заведението и да поема риска да бъда съзрян от американеца. Ако това бе някоя дупка в Сохо — иди дойди — ще играем на съвпадение. Но „Белият слон“ на Бонд стрийт и Питър от Дрейк-стрийт, това са две несъвместими неща.
Оглеждам улицата. Дъждът най-сетне е спрял. Редки минувачи и обилно осветление. Плюс един полицай с тъмен шлем, щръкнал унило на съседния ъгъл. Просто му завиждам в момента. Може да си стърчи тук до заранта, без някой да му обърне внимание, докато аз съм длъжен да циркулирам. Поемам бавно в обратна посока, като само за опит изваждам приемателното апаратче и натискам съответния бутон.
— Наистина ли не желаете стриди? — чува се на фона на неясен страничен шум един непознат глас.
— Не че не желая стриди, а просто не желая да се тровя — раздава се и гласът на Ларкин.
— Мистър Мортън познава добре заведението ни — прозвучава вече доста по-слабо друг глас, вероятно тоя на метр д’отела.
— Не говоря за заведението ви, а за стридите — долавям едва-едва гласа на американеца.