Умирай само в краен случай

И хванал тъмнокафявата бутилка, добавям лаконично:

— ЦРУ.

— „ЦРУ“? А защо не Интерпол? — възразява шефът.

— Дали е едното или другото, това не променя ситуацията — забелязвам, като си наливам два пръста скоч. — Но ако беше Интерпол, той щеше да си свърши работата още при миналата пратка и да ни постави зад решетките.

— А какво цели според вас ЦРУ?

— Големият скандал. Политическата сензация. А за да бъдат сензацията и скандалът от калибър, необходимо е и партидата да е от калибър. Нали чухте претенциите на оня господин: не по-малко от десет килограма опиат. Устройват капана на съответно място, залавят пратката, вдигат шум в печата, обвиняват комунистите, че тровят свободния свят, а разноските по цялата операция остават, естествено, за ваша сметка.

Дрейк мълчи известно време, като преживя мислено хипотезата ми. Записът обаче е достатъчно красноречив по смисъл, за да има място за бог знае колко различни хипотези.

— Така е, изглежда — кима шефът. — Или нещо от тоя род. Във всеки случай капанът е очевиден. И тъкмо преди няколко минути тоя мръсен янки ме убеждаваше именно да минем към едрите партиди, като поемаше ангажимента да ги пласира незабавно зад океана.

Дрейк с решителен жест изпраща остатъка от скоча в гърлото си, сетне се отпуска уморено в креслото срещу мене, навежда глава и потъва в размисъл.

Допивам уискито си и изпушвам половин цигара, когато най-сетне рижият става мудно и излиза от стаята, като противно на обичая, ме оставя сам в кабинета. Отсъствието му всъщност трае не повече от две минути. А когато се връща, чувам го да произнася с меланхолия:

— Ще трябва да се простим с Ларкин, приятелю. Вие знаете, че съм хуманен човек, но няма как: ще трябва да се простим с Ларкин.

— Може би е вече късно — подхвърлям. — Може би той вече е съобщил необходимото на Мортън…

— Какво е съобщил?

— Ами, примерно датата на следващата пратка…

— Значи, вие също ме смятате за стар глупак, Питър — произнася с тъжен укор червенокосият. — Вие смятате, че старият Дрейк съвсем е изкуфял…

— Не съм допускал подобно нещо — бързам да го уверя.

— Допуснахте го, приятелю, допуснахте го! — заканва ми се с пръст шефът. — Но нищо, аз не съм злопаметен.

После отново се връща на предишната си мисъл:

— Е, какво? Ще намерите ли сили да понесете това, Питър?

— Какво имате предвид?

— Раздялата с Ларкин — какво друго!

— Не забравяйте, че Ларкин е човек на ЦРУ.

— Как ще го забравя! Нали именно затуй ще му устроим нашето малко траурно чествуване.

— Ръката на ЦРУ е дълга, мистър.

— Но не дотам, че да може да бърника и из Дрейк-стрийт. Тук в Сохо ЦРУ не се котира, приятелю. Тук ние се оправяме и без ЦРУ.

Той отново приближава към количката с бутилките, за да си сервира следващата доза.

— Така че въоръжете се с нужното самообладание, Питър, и обуздайте скръбта си. Знаете, че аз също съм чувствителен човек, обаче емоциите не бива да пречат на дълга и на справедливостта. Иначе цялата барака ще хвръкне по дявола.