Умирай само в краен случай

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.

Вцепенението ми бива нарушено от някаква дама в къс бежов шлифер, една дама, обилно гримирана, но с доста спорна хубост и доста съмнителна младост, която минава край скамейката и бегло ме поглежда, за да извърне тутакси някак виновно очи настрана. Тя, разбира се, ме познава, както и аз я познавам и ние неведнаж вече сме се срещали тук, около Дрейк-стрийт, обаче дамата винаги по същия начин извръща очи, вероятно поради спомена от първата ни среща.

Всъщност, ако става дума за тая първа среща, моят спомен, предполагам, е значително по-неприятен и болезнен от нейния, понеже това е същата Кети, в чиято стая бях изчерпателно пребит още в деня на своя дебют. Да, Кети винаги се извръща някак виновно и туй все пак говори донейде в нейна полза, само че в момента аз мисля за друго, а именно, че дебютът ми се бе състоял в началото на април, а сега е вече началото на октомври и е трябвало да минат цели шест месеца, за да прогледам поне отчасти в тая мътна история, чийто край все още не се вижда, а камо ли да се отгатне с пълна точност.

Седя прочее погълнат от подобни разсъждения, лишени от всякакво функционално значение, професионално погледнато и едва когато усещам, че съм се напоил с влага като баклава със сироп, слизам от скамейката и поемам обратно към Дрейк-стрийт. Намерението ми естествено е също съвсем незначително, професионално погледнато, а именно да опитам в това хладно време горещото кафе на мистър Оливър, ала съдбата е решила друго…

— А, мистър Холмс! — посреща ме радушно шефът. — Как върви анкетата? Подозирам, че сте ми приготвили някое дяволски интересно разкритие.

Той, разбира се, подозира тъкмо обратното и явно се готви да се погаври над неуспеха ми и както личи от доброто му настроение, е твърде доволен от току-що завършилия разговор с американеца.

— Боя се, че сте наистина прав, мистър — отвръщам с подходящия за случая израз на угриженост. — Разкритието е действително интересно и за жалост доста неприятно.