Умирай само в краен случай

Малко умиране и малко спомени. Добри и лоши. Неприятно отчетливи и съвсем смътни. Преливащи се един в друг, изникващи и чезнещи, като неясните отражения върху тъмните води на Темза, по които моторницата се носи с равно бучене. Линда с надменния си вид и страховете си; Бренда с фалшивата си грация; добрата Дорис — оня здрав дух в онова здраво тяло; и добрият стар Дрейк, този самотен вдовец; и Марк, посланикът на смъртта; и Джо, и Майк, и мистър Оливър, и Кети, и Хилда, и Стентън, без да броим многобройните горили и цялата останала фауна на оная зоологическа градина, наречена Дрейк-стрийт, и без да правим панихида за покойниците на ЦРУ. Всички тези хора… опасните и безобидните, палачите и жертвите, хитреците и глупаците, онези, все още лутащи се из тоя град, чийто тъмен силует се изрязва върху мъждивия небосклон, и другите, потеглили също като мене надолу по Темза, само че няколко педи под повърхността, понеже всяко пътуване е едно малко умиране, ала има и пътувания, при които човек умира повече.

— Ти гледаш доста прозаично на живота, Бориславе — смъмрям го. — Човек има и спомени…

Но Борислав, който е свикнал с подобни бележки, се задоволява да захвърли с решителен жест в реката изпушената чак до филтъра угарка. Сетне се загръща в шлифера и като вдига очи към внезапно протеклото, пропито с електрически сияния небе, установява:

— Пак заваля.