Умирай само в краен случай
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #7
- Год: 1979
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Умирай само в краен случай». Краткое содержание книги:
Замълчавам понеже не се сещам какво друго бих могъл да й предложа. За щастие тя сама ме избавя от затруднението:
— Имам предчувствието, че все пак накрая ще стана учителка в някой затънтен край. Ще завърша педагогически стаж със спестените си пари, ако все още имам такива, и ще стана учителка в някое село. Ще гледам вечер телевизия и ще плета пуловер за зимата. Какво друго?
— Жалко за хубавата песен… — промърморвам сякаш на себе си. — Като си спомня с каква решителност отхвърляхте утрешния ден, там на дансинга, и като виждам какви горчиви грижи ви причинява всъщност това „утре“…
— Не бъркайте театъра с живота, Питър. Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него.
Гласът звучи уморено и апатично. Тази жена ми се бе представяла високомерна и самонадеяна, чак додето бе смъкнала заучените изражения, за да ми се разкрие в истинския си образ — една героиня на неуспеха и разочарованието, залутана в безпътица из лабиринта на града и гледаща с недоверие и тревога натам, дето краят на улицата се губи в мрачини.
Всъщност, песента наистина бе права. Защото това
кой знае дали изобщо го имаше, защото всичко напред може би бе само мрачина.
— Мисля, че е време да ставаме — чувам гласа на дамата. — Все пак трябва да си почина малко преди представлението.
Макар да е обед, светлината на деня е тъй оскъдна, сякаш едва се развиделява и Дрейк-стрийт повече от всякога прилича на дълъг мрачен коридор. Човекът, който в момента привлича вниманието ми, стои на изхода на Генералния щаб. Сетне разтваря чадъра и поема към голямата улица. Ръми.
Ставам от мястото си и когато Ларкин задминава кафенето, на свой ред излизам на улицата. Поглеждам с носталгия подир отдалечаващия се мъж с чадъра, обаче не го сподирвам. Дрейк може да ме повика всеки миг и дори е чудно, че все още не ме е повикал.
Тръгвам в обратна посока и влизам в книжарницата. Помещението, както винаги в тоя обеден час е добре заселено с мъжка клиентела, жадна ако не за жени, то за женски изображения. Господата стоят мълчаливи и дори тържествени, сякаш са в църква, с тая разлика, че в църква бомбетата се свалят, а тук — не. Стоят, окачили чадъри на джобовете си, за да могат свободно да разлистват списанията с пищни многоцветни снимки. Стоят, застанали един до друг и заедно с туй изолирани всеки в себе си и в своите сексуални фантазии.
Прекосявам помещението и влизам в задната стаичка, дето книжарят, както винаги в свободните от сметки мигове, е потънал в Диалозите на Платон.
— Добър ден, мистър Оливър!
— Добър ден, мистър Питър!
Човекът оставя книгата, поглежда дружелюбно и произнася следващата фраза от обичайния репертоар:
— Едно кафе, мистър Питър? Още е съвсем топло…
— С удоволствие.
Мистър Оливър се отправя към масичката в ъгъла, дето е мястото на стъклената колба и подир минутка се връща с миниатюрен поднос, в средата на който се извисява обемиста фаянсова чаша, от която наистина се вдига пара.
— Една пура, мистър Оливър?
Сега репертоарът изисква книжарят да произнесе своето „с удоволствие“, което той не пропуска да стори. Опитвам кафето от колбата, за да го сравня с току-що изпитото еспресо, додето приятелят ми — макар и не с финеса на шефа — разгъва своята „Робърт Бърнс“ и я запалва.
В тоя момент на гишето се показва Френк, момъкът, прибиращ парите на самците в широкото помещение:
— Един клиент пита дали няма да му се направи отстъпка, ако вземе десет броя на Ерос?
— Вие знаете, Френк, че отстъпка не правим — отвръща мистър Оливър. — Обяснете на господина, че това не е въпрос на добро желание, а на принцип.
— О, предполагам, че ще ги вземе и без отстъпка — промърморва помощникът, преди да изчезне.
— Ще ги вземе, естествено — кима на себе си книжарят. — Но ако му предложите съчиненията на Шекспир дори на половин цена, ще ви обърне гръб.
— Хората нямат нужда от потресаващи драми — забелязвам примирително. — Потресаващите драми и без туй ги има колкото щете в живота. А една моя позната обичаше да казва, че ако изкуството прилича на живота…
— А сексът? — прекъсва ме мистър Оливър, като изважда пурата от уста. — Нима сексът го няма в живота? Нима всички тия безнравствени снимки не са правени на живо?
— Само че това са инсценировки… фалш…
— А, именно: фалш! — кима доволно книжарят. — На тия господа им е нужно не изкуство, а фалш. Те еднакво ненавиждат и изкуството, и живота. Те копнеят за едно фалшиво изкуство, мистър и за един фалшифициран живот.