Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Нейните приказки винаги завършваха със сълзи. В интерес на истината класическите истории в сюжетите можеха да се доловят, но тя така ги изопачаваше, че смисълът им се губеше. Снежанка обикновено се разделяше с джуджетата и пътуваше в карета, която се превръщаше в тиква, дърпана от дракони. А бедната Пепеляшка танцуваше до скапване в червени обувки, докато правеше пай от гарвани за Малечко Палечко. Загубата и бедата бяха основните поуки от нейните приказки. Версиите на Синсемила бяха изключително потресаващи, но понякога вместо тях тя разказваше спомените си от времето преди Лукипела и Лейлъни да се родят. От тях пък косата на човек настръхваше и ефектът беше по-поразителен, отколкото от историите за троли, гоблини и други митични същества.
Затова сбогом Скуби, сбогом Доналд Дък, здравей Марк, мой стари приятелю. Единствената видима светлина беше тази на лампите от улицата, но те едва-едва проникваха през прозореца.
В помещението не проникваше и никакъв вятър. Горещата нощ беше колкото тиха, толкова и безветрена. За момент се чуваше само бученето на колите по магистралата, но този шум беше толкова познат и монотонен, че човек го различаваше само ако се заслуша.
Макар че минаваше полунощ, бученето на колите не можеше да приспи Лейлъни. Тя лежеше с отворени очи, загледани в тавана, когато чу как пред къщата паркира познатият й додж дуранго.
Двигателят на колата имаше характерен тембър и тя никога не би го сбъркала с друг. С този додж бяха отвели Луки в планините на Монтана през дъждовния сив ноемврийски ден, когато го видя за последен път.
Доктор Смърт затвори толкова тихо и внимателно вратата на колата, че Лейлъни едва го чу, макар че прозорецът на стаята й да гледаше към улицата. Където и да ги отведеше пътуването, пастрокът й се отнасяше много любезно със съседите.
Беше мил и към животните. Винаги когато видеше бездомно куче, Престън го повикваше, оглеждаше каишката му и ако на нея бяха изписани името на стопанина и адресът, издирваше го, колкото и време да му костваше това. Преди две седмици на една магистрала в Ню Мексико забеляза на пътната настилка ударена от кола котка. И двете й задни лапи бяха счупени, но въпреки това още беше жива. Той носеше със себе си ветеринарна аптечка за подобни случаи и внимателно й вкара свръхдоза обезболяващо. Докато гледаше как котката заспива вечен сън, Престън си поплака тихо.
Даваше щедри бакшиши в ресторантите и винаги спираше да помогне на закъсал по пътя шофьор. Никога на никого не повишаваше тон. С готовност би се притекъл на помощ на болна и немощна старица, за да пресече улицата — освен ако не решеше, че трябва да я убие.
Лейлъни се обърна в леглото с гръб към вратата. Беше се завила само с един чаршаф и го дръпна до брадичката си.
За по-голямо удобство беше свалила шината, но както обикновено я беше сложила до леглото. Протегна се под чаршафа и я докосна. Металът беше студен.
Преди години, когато оставяше шината до леглото, няколко пъти откриваше, че я няма. По-точно, беше скрита от някого.
Никоя игра не беше по-неприятна от „Открий шината“, макар на Синсемила да й се струваше забавно. Въобразяваше си, че така Лейлъни се учи на по-голяма самостоятелност, свиква да разчита само на собствените си сили, става по-находчива и умна и й напомня, че животът „по-често хвърля по теб камъни, отколкото да ти поднася мед и масло“.
Лейлъни никога не беше упреквала майка си за тази жестокост или за каквото и да било друго, защото Синсемила нямаше да търпи едно неблагодарно дете. Когато биваше принудена да играе омразната й игра, тя премълчаваше и стискаше зъби. Даваше си ясна сметка, че ако откаже или каже нещо грубо, ще си навлече ужасния гняв на майка си. И края на краищата ще трябва да открие шината.
Сега през отворения й прозорец се чуха стъпките на приближаващия се до външната врата Престън. Последва дрънчене на ключове, прищракване на бравата.
Вероятно ще отиде в кухнята, сигурно направо ще отиде в спалнята им.
Какво ли ще си помисли, когато види мъртвата змия, захвърления прът от дрешника и бинтованата ръка на Синсемила?
Най-вероятно ще се отбие в стаята на Лейлъни. Но няма да я безпокои и ще я остави да спи.
През деня Престън се отнасяше с нея така вежливо, както и със съседите, сервитьорките и животните. Обаче другия петък, точно преди рождения си ден, ако не избягаше от него или не измислеше защита срещу него, той щеше да я убие със същото съчувствие и съжаление, каквото показа при евтаназията на осакатената котка. Дори може и да заплаче за нея.
Той пристъпи тихо по оранжевия килим и тя не го чу кога прекоси коридора, докато не отвори вратата на стаята й. Изобщо не се отби в кухнята. Не прояви никакво любопитство по отношение на червеното сияние в спалнята. Направо влезе при Лейлъни.