Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Тъй като беше с гръб към него, тя остана с отворени очи. На стената срещу нея се появи блед триъгълник от лампата в коридора. В него изникна силуетът на Престън Мадок.
— Лейлъни? — прошепна той. — Спиш ли?
Тя изобщо не помръдна и не отговори.
Грижовен както винаги, за да не я събуди лампата от коридора, Престън влезе вътре и безшумно затвори вратата.
В стаята имаше само легло, нощно шкафче, гардероб и плетен стол.
Лейлъни разбра, че Престън е приближил стола до леглото, и го чу да сяда. Тръстиковите пръчки на стола изскърцаха под тежестта му.
За момент той остана безмълвен. Престън замръзна на място в продължение на две-три минути.
Сигурно медитираше. Едва ли беше превърнат в камък от боговете, в които не вярваше.
Макар Лейлъни да не виждаше нищо в тъмнината и макар Престън да седеше зад нея, тя пак остана с отворени очи.
Надяваше се той да не чуе силното туптене на сърцето й.
— Днес извършихме едно хубаво дело — най-накрая промълви той.
Острият глас на Престън Мадок винаги звучеше много убедително. Като професионален актьор той притежаваше дарбата да увлича събеседниците си. Гласът му беше плътен и топъл. По времето, когато е бил университетски преподавател, студентите му със сигурност са го слушали в захлас. И ако е искал да сваля някоя от наивните млади девойки, благодарение на гласа му това едва ли е било проблем.
Говореше приглушено:
— Името й беше Тетси, странно умалително от Елизабет. Родителите й бяха добронамерени, но не знам точно какво си мислеха. Не че имат навика да мислят често. И двамата са доста чудати, ако ме питаш. Обаче Тетси не беше умалително, а официалното й име. Звучи ми повече като име на котка или на куче. Сигурно непрекъснато са й се подигравали. Може би името щеше да й помогне, ако беше симпатична и миловидна. Но, разбира се, бедното момиче изобщо не беше такова.
Кръвта застина в жилите на Лейлъни. Помоли се да не се разтрепери, за да не разбере Престън, че е будна.
— Тетси беше на двайсет и четири. Беше живяла добър живот. Светът е пълен с хора, които изобщо не знаят какво е хубав живот.
„Глад, болести“ — помисли си Лейлъни.
— Глад, болести — сякаш я чу и повтори Престън. — Крайна мизерия и бедност…
„Война и потисничество“ — продължи да отгатва думите му Лейлъни.
— … Война и потисничество — изрече той. — Истинският ад е тук, на земята.
Тя предпочиташе много повече изопачените приказки на Синсемила пред изповедите на Престън. Дори когато красавицата и звяра тръгнеха да спасяват Златокоска, красавицата биваше разкъсана на парчета от мечките, а тъмната страна на звяра биваше привлечена от жестокостта на мечките и го мотивираше да убие Златокоска и да изяде бъбреците й.
Гласът на Престън Мадок, гладък като шала на удушвач, продължи да се лее в тъмнината:
— Лейлъни? Будна ли си?
Кръвта й се смрази още повече, вцепенение обхвана цялото й тяло.
Тя затвори очи и насочи всичките си сили да остане неподвижна. Стори й се, че го чу да се намества на плетения стол. Отново отвори очи.
Тръстиката не издаваше никакъв звук.
— Лейлъни?
Под чаршафа здравата й длан все още лежеше върху металната скоба. Преди Престън да влезе, стоманата беше студена. Сега беше станала леденостудена.
— Будна ли си?
Тя здраво стисна скобата.
— Тетси се беше радвала на хубав живот — продължи тихо той. — Така че не биваше да иска още.
Когато Престън стана от стола, тръстиката изскърца.
— Тетси събираше малки фигурки. Само пингвини. Керамични пингвини, стъклени пингвини, изрязани от дърво пингвини, метални пингвини, всякакви.
Той се приближи до леглото. Лейлъни почувства как се надвесва над нея.
— Донесох ти един от пингвините.
Ако отметнеше чаршафа и скочеше бързо от леглото, можеше да замахне с шината като с тояга към мястото в тъмното, където предполагаше, че се намира лицето му.
Няма да го удари, ако не й посегне.
Престън замълча. Сигурно я гледа отвисоко, макар че едва ли виждаше нещо друго, освен смътната форма в тъмното.
Избягваше да докосва Лейлъни, като че ли неговите крайници също щяха да се деформират. Контактът с нея най-малкото го смущаваше и тя беше убедена, че го изпълваше с отвращение, което той се мъчеше да прикрие. След като извънземните не се появят, когато дойде времето да се изпече тортата за рождения й ден, когато се наложи да я докосне, за да я убие, определено щеше да си сложи ръкавици.
— Избрах ти едно малко пингвинче, защото ми напомня на Луки. Много е сладко. Ще го сложа на нощното ти шкафче.