Венчило с дявола
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Венчило с дявола». Краткое содержание книги:
Имаше буен нрав и гневът му бе унищожителен като лавина. Джейми можеше само да благодари на Бога, че в момента този гняв не бе насочен към нея.
Омразната дума „война“ отново прогърмя във въздуха. Макферсън обяви война на Алек, който с радост я прие.
Мили Боже, какво бе направила?
Алек никога нямаше да повярва, че вината не бе изцяло нейна. Ако се бе сдържала и не бе избухнала, може би щеше да успее да предотврати това.
Воините не се помръднаха, докато Макферсън и хората му не препуснаха надолу по пътеката. Джейми реши, че е най-разумно да се оттегли, преди гневът на съпруга й да се е насочил към нея. Нуждаеше се от време, за да разреши този проблем. С малко късмет за ден-два всичко щеше да се оправи.
Обърна гръб на Маркъс и пое към стълбите. Тъкмо смяташе, че се е измъкнала, без Алек да я забележи, когато ръката му сграбчи рамото й и грубо я завъртя. Гейвин и Маркъс ги наблюдаваха и тя реши, че е най-добре да се усмихне. Ала смръщеното лице на съпруга и я отказа от намерението й.
— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш?
— Не — отвърна Джейми. — Предпочитам да не го правя.
Отговорът й никак не му хареса. Мускулите на бузата му отново заиграха, а хватката му се стегна.
Беше решена да срещне твърдо погледа му, за да покаже, че не се страхува, ала не можа да издържи дълго.
— Бебето беше болно.
— И?
— Аз се погрижих за него.
— Как детето на Макферсън се озова тук?
— И аз се питам същото.
— Отговори ми!
Той не повиши глас, но Джейми знаеше, че е много ядосан. Реши да го усмири, като му отговори честно.
— Алек, аз просто се опитвах да помогна. Дори и да знаех, че това сладко бебе е син на такъв отвратителен старец, пак щях да се погрижа за него. Нещастното създание страдаше толкова много… Нима би искал да му обърна гръб?
— Не отговори на въпроса ми.
— Можеш да обвиняваш Мери.
— Мери ли е замесена вън всичко това? Не би трябвало да ме изненадва.
— Тя донесе бебето. Съпругата на Макферсън й дала сина си, молейки за помощта ми.
Алек най-сетне пусна ръката й. Джейми устоя на желанието да я разтрие.
— Сега сигурно ще насочиш гнева си към Мери?
Той не каза нищо. Гейвин хвърли съчувствен поглед към младата си господарка и се обърна към Алек:
— Даниел знае ли?
— Той беше с мен. Ако се е прибрал у дома си, сигурно вече е разбрал. Господи, трябва да държи жена си под ключ!
— Мери има добро сърце — намеси се Джейми. — Със сигурност Даниел няма да и се разгневи, че е помогнала на едно болно дете.
— По-добре влизай вътре — нареди Алек. Студеното му държание я разстрои. Четири дълги дни бе отсъствал от дома си, но изглежда никак не му бе липсвала.
— Още не искам да влизам вътре — отвърна Джейми. Резките й думи сепнаха Гейвин и Маркъс. Алек обаче изобщо не се изненада. Изглеждаше примирен. — Първо искам да ти задам един въпрос.
Кинкейд нетърпеливо въздъхна.
— Маркъс, изпрати хора да последват Макферсън и войниците му до границата нареди той, преди да се обърне към Джейми. — Е, казвай сега. Какво искаш да ме питаш?
— Чудех се дали ловът ти е бил успешен.
— Беше.
— Значи си намерил мъжете, които раниха Ангъс?
— Да.
— И?
— И какво?
— Наложи ли се да убиеш някого?
Той си помисли, че това е най-нелепият въпрос, който би могла да му зададе. Тя го бе прошепнала и бе стрелнала с тревожен поглед Гейвин. Алек не знаеше какво да прави със съпругата си. Явно му бе ядосана. Никога нямаше да разбере тази странна англичанка.
Ала това не й пречеше да бъде най-красивата жена, която бе виждал. Бе отсъствал от дома си само няколко дни, а му се струваше, че е изминала цяла вечност. Мисълта го накара да се намръщи. Тя все още бе облечена в английските си дрехи — веднага бе забелязал това й прегрешение. Вече започваше да осъзнава, че жена му е не по-малко твърдоглава от него. Може би дори повече.
— Шест иди седем — е, твърд глас изрече той. — Искаш ли да знаеш как точно ги убих?
Джейми отстъпи крачка назад, забравила, че е на стълбите. Алек я сграбчи за раменете, за да не падне.
— Да разбирам ли, че не искаш да знаеш?
Тя отблъсна ръцете му.
— Не, не искам да знам как си ги убил, непоносими, човече, но искам точния им брой. Шест или седем?
— Откъде, за Бога, да знам? Бях в разгара на битката, Джейми, нямах време да броя.
— А е трябвало — промърмори тя. — Моля те, за в бъдеще да ги броиш. Това е най-малкото, което можеш да направиш.
— Защо?
— Защото аз имам само осем шилинга!