Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Да не избързваме, милорд. Лейди Малори е тук, за да отговори на някои въпроси — това е всичко.
Може би тази забележка трябваше да успокои страховете на Гуинивър, но тя не постигна целта си. Точно обратното — накара я да се почувства като муха в мрежата на паяка, очакваща приближаването на убиеца, който се наслаждаваше на безпомощното мятане на жертвата си. Без да иска, тя хвърли поглед към Хю, който стоеше зад нея с каменно изражение. Движението й привлече вниманието на лорд Кромуел върху него.
— О, лорд Хю — извика пазителят на печата в очевидно добро настроение. — Надявам се, че дългото ви пътуване е минало без произшествия.
— Без нито едно произшествие, милорд — потвърди спокойно Хю.
— Добре… добре. — Кромуел кимна разсеяно и отново посвети вниманието си на Гуинивър.
— Е, милейди, нека започнем с Роджър Нийдхем, първия ви съпруг. Кой състави брачния договор?
— Чичо ми. — По навик Гуинивър леко скръсти ръце в скута си и погледна втренчено домакина си.
— О, простете… колко съм небрежен! — Той опря пръстите на ръцете си едни в други. — Заповядайте, седнете, мадам. — И посочи ниското столче встрани от писалището си.
Гуинивър веднага схвана колко неблагоприятно щеше да бъде, ако седнеше на толкова ниско столче, а останалите присъстващи останеха прави.
— Стоя много удобно, милорд, но ви благодаря за вниманието — отвърна тя.
Лордът пазител на печата я погледна недоволно, но продължи:
— Как е станало така, че Роджър Нийдхем ви е завещал имотите, които лорд Хю дьо Босер иска за себе си? Според него той не е имал право да разполага с тях, тъй като са били собственост на първата му съпруга.
Гуинивър извади от джоба на наметката си навития на руло пергамент.
— Притежавам договора между починалия ми съпруг и първата му съпруга — обясни спокойно тя. — Договорът е сключен преди брака и вътре изрично е заявено, че въпросното парче земя е част от този договор. Роджър Нийдхем е имал пълното право да разполага с този имот.
Тя чу как зад нея Хю пое рязко дъх, но не обърна глава.
— Ще позволите ли да погледна? — Кромуел протегна ръка, украсена със скъпи пръстени.
Гуинивър му връчи документа; той го разви внимателно и грижливо изглади гънките с дебелите си пръсти.
След това зачете съсредоточено. Гуинивър усещаше присъствието на Хю зад гърба си все по-силно… мълчанието му беше много по-изразително от поток обвинителни думи.
След малко Кромуел вдигна глава.
— Знаехте ли за този договор, лорд Хю?
— Не — отговори глухо запитаният. — Ако знаех, нямаше да се обърна към лейди Гуинивър с това искане. За първи път чувам за съществуването на такъв договор. Незнайно по каква причина лейди Гуинивър го скри от мен.
— Съмнявам се, че щях да постигна нещо, ако ви го бях показала, сър — отговори съвсем тихо тя и обърна глава да го погледне. Той беше напрегнат и бледен, в очите му пламтеше гняв.
— Все пак щях да оценя отзивчивостта ви, мадам. Разбира се, ако документът издържи пред съда.
— Ще издържи, сър, уверявам ви — отговори спокойно тя и се обърна отново към лорд-пазителя на печата. — Аз съм убедена, че правото ми на притежание е неоспоримо, лорд Кромуел. Ще установите, че всички земи, които в момента се намират в мое владение, са мое законно притежание.
— Незабавно ще проверим документите, лейди Гуинивър. Сега обаче трябва да ви задам няколко въпроса за съпрузите ви… За последната им воля и внезапната им смърт.
Погледът на Томас Кромуел се стрелна към стенния килим, който красеше вътрешната стена на помещението. Хю проследи този поглед и веднага разбра какво ставаше.
Скрит в тясната ниша зад стената, едър мъж в черно и пурпурно притискаше лице към двата отвора. Скрити изкусно в шарката на килима, двете дупчици позволяваха да се види какво ставаше в частния кабинет на Кромуел. Друга дупка, също така изкусно скрита, позволяваше на скрития да чува разговорите.
— Кълна се в небето! — пошепна Хенри на придружителя си. — Тя е още по-очарователна, отколкото на миниатюрата. Не вярвах, че е възможно.
— Очарователна и рафинирана, ваше величество — пошепна лорд Далглиш, личен адютант на краля. Той получаваше заплата и от лорд-пазителя на печата и имаше задачата да му донася за всяка дума на краля и за всяка подробност от деня му.
— Може би… може би… — промърмори кралят. — Явно носи на раменете си глава на учен и е веща в правото — но никой не би заподозрял зад това магьосничество.
— Нали тъкмо в това е страшното на магьосничеството, ваше величество — обясни лорд Далглиш.
Хенри кимна и отново посвети вниманието си на ставащото в кабинета.