Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
В душата на Хю се надигнаха гняв и разочарование. Беше сигурен, че тя не мислеше така, но нямаше средства да я разколебае. Никога не беше срещал толкова своенравна жена…
— Моля ви, Гуинивър, повярвайте, ако имах власт, щяха да променя нещата — но не мога, затова хайде да тръгваме. — Той разтърси глава, за да овладее смущението си. — Ще вземем лодка на водната стълба в Блекфриарс. — И тръгна пръв към вратата.
Гуинивър се уви по-плътно в наметката си. Мръзнеше, но не свежестта на облачното утро беше виновна за това. Студенината идеше дълбоко от вътрешността й и се дължеше отчасти на страха, отчасти на тревогата, че му бе причинила болка. Ала не виждаше друг начин да запази себе си и децата си. Трябваше да се бори, за да запази живота си и да спаси бъдещето на момиченцата си, а това беше невъзможно, ако се любеше с неприятеля — макар че той се доближаваше до нея в образа на приятел и любовник.
Двамата изминаха в мълчание уличките на Холборн. Въпреки ранния час много хора бяха на крак: пратеници тичаха по улиците, търговци предлагаха прясна стока, жени викаха предупредително и изпразваха нощните гърнета от прозорците си.
Мъж в яркочервена ливрея препускаше като бесен и непрестанно пришпорваше коня си, чиито копита хвърляха буци кал. Гуинивър трябваше да отскочи настрани, за да не бъде смачкана.
— Нима не ме видя? — попита възмутено тя.
— Този човек е пратеник на лорд-пазителя на печата и не се интересува от минувачите — обясни спокойно Хю. — Всичко наред ли е?
— Да, благодаря. — Тя изтърси наметката си, цялата в прах и пръски кал. Припомни си процесията от предишния ден, когато всички се разбягваха, за да сторят път на пазителя на печата и свитата му.
— Вече започвам да мисля, че лордът пазител на печата е навсякъде!
— Видим и невидим — съгласи се Хю и Гуинивър едва успя да овладее нервните си тръпки.
Между къщите в редицата пред тях изведнъж се провидя мътен металически блясък. Когато наближиха, пред тях се разкри широката сива Темза. Реката беше още по-оживена от улиците, които бяха прекосили.
Лодкари се блъскаха в подножието на водната стълба Блекфриърс и търсеха клиенти за барките и лодките си. Голяма барка с богато украсен балдахин, над който се развяваше кралският флаг, беше вързана за един кол. На борда тъкмо се качваха музиканти с лютни и лири.
— Музикантите отиват в кралския палат, вероятно ще свирят тази вечер на празника — обясни Хю, който се оглеждаше за Джак Стедмън и поръчаната лодка. — А, ето го и него. — Той посочи лодката, закотвена малко по-навътре в реката. Местата непосредствено до стълбата бяха заети. Хю повика едно улично хлапе. — Я свирни на онази лодка, момче! Три пъти дълго, три пъти късо.
Момчето изсвири пронизително със свирката, която висеше на врата му. Флагът на Хю, поставен на кърмата, се развя над водата, когато гребците се насочиха към стъпалата. Хю даде една монета на хлапето и помогна на Гуинивър да слезе на мостчето.
Едва сега Гуинивър забеляза, че около нея се носеше нестроен хор от свирки и най-различни сигнали, тъй като слугите викаха лодки за господарите си и всеки имаше свой сигнал. Струваше й се невероятно, че всяко превозно средство чуваше своя сигнал в тази какофония и се отзоваваше незабавно.
Лодката им се удари в стъпалата и Хю скочи на борда, след което протегна ръце и Гуинивър ги улови, за да се прехвърли в лодката. Той не я пусна веднага. Пръстите му задържаха нейните и тя усети силата му, усети топлината на дланите му въпреки ръкавиците. Побърза да издърпа ръцете си и стъпи на палубата, където една факла осветяваше бледото утро и хвърляше светъл кръг върху сивата вода.
— Добро утро, милейди!
— Добро утро, Джак. — Гуинивър кимна приветливо. — Хубава лодка сте наели. Виждам, че има и навес.
Джак очевидно се зарадва на похвалата.
— Сигурно ще ни потрябва, милейди. Духа студен вятър и когато се спуснем по реката, ще стане още по-хладно. На връщане ще запалим мангалите. — Той посочи гордо импровизираната печка на палубата. В ъгъла имаше малък съд с въглени.
„Дали ще има връщане?“ Тя се обърна към Хю и попита с привидно равнодушие:
— Колко време ще пътуваме?
— Около пет часа, ако, времето и водата са благоприятни. В противен случай по-дълго. — Даже да усещаше вълнението й, той не реагира.
Лодката се насочи към средата на реката и се включи в движението. Въпреки страха си Гуинивър беше запленена от интересните сцени, които се разиграваха пред очите й. Скоро излязоха от града и от двете страни на реката се заредиха великолепни имения, чиито градини стигаха чак до реката. Пред всяко имение имаше водна стълба и кей за лодките на собственика. Бреговете бяха покрити със зелени ливади, по които мирно пасяха овце и кози. Минаха през голямата гора на Ричмънд, където трябваше да лавират между множество малки острови, пръснати безредно по реката. В тръстиките се събираха блатни птици, лебеди се плъзгаха грациозно по студената сива вода. Минаха и покрай много крайречни езерца, по чиито брегове седяха дрипави деца и ловяха риба.