Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Хю я остави и отиде при Джак Стедмън и хората си на носа. Не понасяше да седи до нея, да усеща страха й и да знае, че не може да я утеши. А даже и да можеше, тя нямаше да приеме. Той беше врагът, причината за сегашното й отчаяние.
Гребците припяваха в ритъма на равномерните си движения. Малките рибарски лодки танцуваха в следата има. Часовете минаваха и Гуинивър изпитваше все по-силно желание безкрайното пътуване най-сетне да свърши, за да разбере какво я очаква.
— Носим хляб, месо и бира. Добре е да хапнете нещо.
Тя беше толкова потънала в мислите си, че дълбокият глас на Хю я стресна.
— Благодаря, но не съм гладна.
— Трябва да хапнете — настоя той. — Ако припаднете в краката на краля, това няма да е от полза за делото ви. Негово величество не изпитва търпимост към човешката слабост, даже към женската. Чувства се неловко. Затова по-добре не го поставяйте в неудобно положение.
— Нямам навика да припадам — отговори кратко тя.
— Обстоятелствата са… необикновени. — Той я настани под навеса и извади кошницата, в която бяха прибрани хлябът и месото. Отчупи парче хляб, отряза с ножа си парче котлет и й го подаде. После напълни един рог с ейл и го остави на пейката до нея.
— Ще видите, че ще се почувствате по-добре.
Той си взе ядене и за да не я смущава, излезе навън при хората си. Гуинивър се запита дали наистина й беше от полза да я остави сама с мислите й.
Около час след обяда минаха през големия ловен парк на Хамптън, който се простираше покрай реката. В средата му се издигаха кулите и фронтоните на палата. По бреговете се тълпяха слуги в ливреи и лодкари. Музикантите бяха пристигнали малко преди тях и лодката на Хю трябваше да изчака в средата на реката, докато барката им освободи стълбата.
Гуинивър стъпи на мостчето и потръпна. Ръмеше дъжд, типичният ситен английски дъждец, който приличаше повече на капчици роса, отколкото на истински дъжд. Тя вдигна качулката си.
В горния край на стълбата се издигаше огромна арка със зъбери на върха. Джак Стедмън даде нарежданията си на лодкарите, след което бързо отиде при нея и я прихвана за лакътя, за да я изведе нагоре по стълбата.
От арката започваше път, покрит с калдъръм, който се виеше през парка към палата. Грижливо подрязани живи плетове го обграждаха от двете страни, обкръжаваха малки градинки и беседки и често се отваряха към ниши за статуи. През листата се виждаха цветя, декоративни езерца, овощни дръвчета, приведени под тежестта на плодовете си. Пътят скоро се разшири и се вля в широк площад. От трите му страни беше паркът, в далечината се виждаха могъщи стари дъбове, мокри от дъжда, под които пасеше дивеч. Четвъртата страна беше заета от огромния, увенчан с кули портал на палата.
— Къде отиваме? — пошепна Гуинивър, която се чувстваше изгубена сред шумното, бързащо множество. Ездачи и коли бяха изпълнили площада. Слуги в ливреи тичаха насам-натам. Помпозно натруфени камериери крачеха величествено зад разкошно облечените си господари, поверени на грижите им. Никой не забелязваше дъжда.
— Отиваме в приемната на лорд-пазителя на печата — отговори спокойно Хю. — Там обикновено е пълно с просители, затова аз ще ви проправям пътя. Дръжте се здраво за мен.
Той тръгна уверено през навалицата и скоро двамата минаха през голямата сводеста порта. От лявата страна на портата имаше стълба. Пред тях се простираше външният двор, зад който се виждаше друга сводеста порта. Гуинивър се огледа с нескрито любопитство.
Хю сведе глава към ухото й и посочи стълбата в стената, която стигаше до върха, залян от светлината на факли.
— Наричат я стълбата на краля — обясни шепнешком той. — Води към частните му покои и към залата за аудиенции.
От четирите краища на външния двор прозвучаха сигнали на тромпети. Гуинивър не успя да ги различи, но явно всички изпълняваха една цел. Посетителите, пажовете, вратарите — всички се водеха по тези сигнали. Във все по-увеличаващата се мокра бъркотия никой не изглеждаше объркан или безпомощен.
Хю вървеше уверено по калдъръма на външния двор към следващата сводеста порта и здраво стискаше ръката на Гуинивър. Отмерените му стъпки издаваха, че знаеше точно къде отива. Никой не им обръщаше внимание. Двамата минаха през портата и Гуинивър видя, че вторият двор беше много по-спокоен.