Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— С морала е като с работата. Те трябва да съдържат някаква необходимост, в противен случай не си заслужават имената. Но и най-умните и най-разбиращите понякога осъзнават необходимостта като неудобство.
— Аз схващам необходимостта като принуда. Но как ще се стигне до принуда, ако всички потребности са задоволени?
— Потребностите на човека никога не се задоволяват. Бащата на всичко е недостигът. Бих могъл да кажа, че той е принципът на организация на живота. Ако стимулиращото въздействие отпадне, биологичната система се унищожава.
— Защо именно недостигът?
— Животът е атака срещу ентропията. Природата се стреми да изравни противоположностите, да изглади различията. За да се запази животът, постоянно е необходима нова енергия. И това е недостигът, който можем да отстраним само чрез работа.
— Е, стана ми ясно — каза Лука. — Да вдигнем чаши за вашата мъдрост и да забравим за мъничко въпросите със световно значение.
Асмо кимна.
— Старият ми порок. Когато темата ме увлече, ставам ненаситен.
— Подсещате ме. Ще си позволим втора закуска. Как ви се струва тази цел?
— Чудесна. Гладен съм като вълк. Много ли сме далече от къщи? — Той се огледа. — Мисля, че загубих ориентация.
— Няма значение. Закуската ни чака съвсем наблизо. След няколко минути стигнаха до обраслия с трева бряг на езеро. Насред тревната площ се издигаше храст с орхидеи. Под неговите причудливи, покрити с цветове клони, които като покрив на пагода се разстилаха над полянката, бяха сложени маса и извита тапицирана пейка.
Зермати принасяха кошници за пикник с храни и напитки.
Когато Лука и Асмо седнаха на тапицираната пейка, трапезата бе вече застлана. Зермат донесе чашки със столчета със зелена течност, чийто силен мирис напомняше ром.
Напитката бе възбуждаща като шампанско и пренесе Асмо в меко, разнежено настроение. Контурите загубиха остротата си, предметите добиха прозрачна лекота, като че ли светът бе от копринена тъкан в пастелни цветове.
Едва сложиха първите хапки в устата си, когато дневната светлина избледня, пред слънцето премина огромният диск на светеща в синкаво луна. Гледката бе странно тягостна — мъртвото небесно тяло неудържимо поглъщаше слънцето.
Чуруликането на птичките наоколо замря. Сивкав полумрак заля всичко, появи се хладен вятър.
Лука изтръпна и се доближи, търсеща закрила. За миг той се поколеба, след това я взе в прегръдките си. Устните й бяха меки, устата й се разтвори, тя се притисна до него.
Изведнъж тя се вцепени. Отпусна ръце. Остана опряна неподвижно на рамото му.
Асмо не разбираше какво се е случило. Той взе лицето й в ръцете си. В очите й се четеше объркване. Лука се мъчеше да избегне погледа му, но това не й се удаваше, а и той я държеше здраво. С рязко движение тя се обърна.
Той ли бе причината? Нарушил ли бе някакво табу? Преди да успее да попита, тя докосна с върха на пръстите си устата му. В очите й се бе затаила усмивка, която молеше за прошка.
Внимателно я взе в прегръдките си. Долови топлината на Лука, главата й почиваше на рамото му. За първи път след като се бе събудил в Психодом, чувствуваше сигурност и доверие, завладя го чувството на защитеност.
Зерматите донесоха факли, които горят и на вятър, а също и запалени свещници. Птичките отново запяха, насред езерото се надигна фонтан, водните му струи шумоляха заедно с цвърченето на щурците.
Асмо трепна. Лука се изправи и го погледна несигурно. Пръстите й нервно играеха със сребърните гривни. Искаше да каже нещо, разтърси глава, приготви се. И тогава заговори така тихо, че той едва я чуваше.
— Няма да ме разбереш — аз сама не се разбирам — вече не съм нормална… страх ме е, че скоро ще ме заведат в Психодом.
Той не схващаше какво става с нея, но когато забеляза отчаянието в очите й, изпита топла нежност.
— Никой няма да посмее да докосне и косъм от главата ти — каза той.
Тя поклати глава.
— Аз нямам право да те обичам. Остави ме да си отида, все още не е твърде късно.
— Нищо няма да се случи против волята ти. От какво се страхуваш, Лука? Трябва да зная, за да мога да ти помогна.
— Ти не можеш да ми помогнеш. Случи се нещо, което никога не съм считала за възможно.
Той я погледна въпросително.
— Срам ме е да го изрека. Аз, аз ревнувам всяка жена, която погледнеш, не искам друга да те целуне. Подло е, егоистично е, зная, но аз… аз те искам целия само за себе си.