Безсилието на всемогъщите

— Ало, Асмо — изрече нейният Зеко-глас. — Толкова рано е и вече сте на крака? Добре ли спахте?

— Не, не особено.

— Трябваше да ме послушате! Но вие сте един от онези твърдоглавци, които поумняват само когато си навредят. А и тогава — не винаги.

Тя бе достигнала тясната пясъчна ивица пред стръмния бряг, пусна лоста и слезе от диска.

— Почакайте за момент, ще се кача горе.

Той се наведе над перилата и откри тръба, която, допряна до скалата, водеше перпендикулярно надолу. Стъпила върху плоча, която обгръщаше тръбата в полукръг, Лука започна да се издига бързо. След няколко секунди достигна ръба на стръмната скала. Асмо й подаде ръка и й помогна да се изкачи на платото. Тя се облегна на него, като че ли от гледката надолу й се зави свят, за кратък миг той почувствува нежния натиск на ръката й. Искаше да я задържи, но вече се бе откъснала от него.

— Какво ще кажете за една разходка?

— Нямам нищо против.

Върнаха се в парка. Пътеката се стесни, по нея едва можеха да минат двама души. За да избегне клоните, тя се доближи плътно до него и пое ръката му.

— Не сте много забавен.

— Тревожа се. Може би имате някаква представа къде би могла да се намира Йона.

— Ни най-малка. Зирто опита всичко, което бе възможно. Тя не желае да бъде открита, в противен случай отдавна щяхме да знаем къде е.

— Става ми все по-загадъчна.

— Вие я обичате, нали?

Неволно се засмя. Очевидно тя не изпитваше страх от недискретни въпроси. Но това не го смущаваше. Дори се радваше, че може да разговаря с нея на тази тема.

— Вчерашната вечер — отвърна той — из основи разруши моите блянове — дотолкова, доколкото е имало още какво да се руши. Не, Лука, безпокоя се за нея по други причини. Трябва да подготвим ретрансцендацията на Зукинатал. За целта ни е необходима цялата ни сила. Добре би било проблемите, свързани с Йона, да се изяснят преди това.

— А какво ще направите, ако засега тя не се появи? Ще отложите ли плана?

— Когато бях ученик, понякога играех на театър. Любимата ми роля бе Дим да го няма, така наричах лилавото хищно влечуго от мезозойската ера, в което аз, комендант на космически кораб, бях превърнат под въздействието на извънземна цивилизация. Това бе известна драма на един класик, в която се обсъждаше въпросът дали комендантът, въпреки изричната заповед, трябва да рискува живота на екипажа, за да предотврати опасността, която, изглежда, че съществува само в неговото въображение. Може би ще ви се стори смешно, Лука, но оттогава мисля, че е по-добре сам да определяш темпа на действието, а не да чакаш безучастно, докато противникът приведе в сила решението си.

— Не зная — каза тя колебливо. — Защо човек непрестанно трябва само да се бори? Не е ли много по-лесно, ако като другите се отдадем на райското незнание? Всичко все някога свършва. Съвсем разумно би било да се предоставим на законите на космоса.

Асмо се усмихна.

— Обезкуражена сте, но това ще премине.

— Тъжна съм. Изведнъж ми стана ясно колко безсмислен е животът ми.