Тримата мускетари

— А сега — рече кралицата — ние забравяме нещо много необходимо.

— Какво?

— Парите.

Госпожа Бонасийо се изчерви.

— Да, наистина — каза тя — и ще ви призная, Ваше величество, че мъжът ми…

— Мъжът ти няма пари, това ли искаш да кажеш?

— Напротив, има, но е много голям скъперник, това му е недостатъкът. Но не се тревожете, ваше величество, ще намерим начин…

— Там е работата, че и аз нямам — пресече я кралицата. Тези, които прочетат мемоарите на госпожа дьо Мотвил, няма да се изненадат от този отговор. — Но почакай.

Ана Австрийска изтича към кутията със скъпоценностите.

— Вземи — каза тя, — тоя пръстен струвал много, както твърдят. Подарък ми е от моя брат, испанския крал. Той е мой и мога да разполагам с него. Вземи пръстена, превърни го в пари и нека мъжът ти замине.

— След един час желанието ви ще бъде изпълнено.

— Виждаш адреса — добави кралицата тъй тихо, че едва можеше да се чуе какво казва. — За милорд Бъкингамския дук, Лондон.

— Писмото ще бъде предадено лично на него.

— Благородно дете — възкликна Ана Австрийска. Госпожа Бонасийо целуна ръцете на кралицата, скри, писмото в пазвата си и изчезна, лека като птичка.

След десет минути си беше у дома. Както каза на кралицата, тя още не беше виждала мъжа си след освобождаването му. Не знаеше нищо за промяната, станала с него в отношението му към кардинала, промяна, затвърдена след това от две или три посещения на конт дьо Рошфор, станал най-добрият приятел на Бонасийо. Контът го убеди без особен труд, че отвличането на жена му не се дължало на някакво престъпно чувство, а само на политическа бдителност.

Тя свари господин Бонасийо сам: бедният човечец с голяма мъка подреждаше къщата си — мебелите бяха почти изпочупени, а скриновете едва ли не празни, тъй като правосъдието не е едно от ония три неща, за които цар Соломон казва, че не оставят следи по пътя си. Слугинята пък беше избягала веднага след арестуването на господаря й. Горкото момиче така се беше изплашило, че отиде, без да се спира, от Париж чак до родния си край Бургундия.

Веднага щом се прибра в къщи, достойният търговец съобщи на жена си за щастливото си завръщане, а тя му честити и му извести, че при първата възможност да се откъсне от задълженията си ще го посети и ще посвети всичкото си свободно време на него.

Тази „първа възможност“ се удаде едва след пет дни, които при всякакви други обстоятелства щяха да се сторят много дълги на Бонасийо. Но разговорът му с кардинала и посещенията, които му правеше Рошфор, му даваха богата възможност да мисли, а известно е, че нищо не убива така времето, както размишлението.

Освен това мислите на Бонасийо бяха само розови. Рошфор го наричаше свой приятел, казваше му „драги господин Бонасийо“ и не преставаше да го уверява, че кардиналът го уважава много. Търговецът си представяше вече, че върви по пътя на почестите и богатството.

Трябва да кажем, че госпожа Бонасийо също размишляваше, но за съвсем други неща, а не за такива успехи. Въпреки желанието й нейните мисли непрестанно се въртяха около хубавия и толкова смел младеж, който изглеждаше така влюбен. Омъжена на осемнадесет годишна възраст за господин Бонасийо, живяла винаги сред приятелите на мъжа си, малко способен да събуди каквото и да било чувство у една млада жена, чието сърце беше по-възвишено от положението й, госпожа Бонасийо бе останала недостъпна за обикновените съблазни. Но особено по онова време званието благородник правеше силно впечатление на обикновените граждани, а д’Артанян беше благородник. Освен това той носеше гвардейска униформа, която след униформата на мускетарите най-много се ценеше от жените. Повтаряме, че той беше млад, хубав, предприемчив. Говореше за любов като човек, който обича и жадува да бъде обичан. Всичко това беше предостатъчно, за да завърти главата на една двадесет и три годишна жена, а госпожа Бонасийо, беше точно в тая щастлива възраст на живота.