Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

А после вратите се отворили, те излезли на силната дневна светлина и стражата подкарала нещастните пленници към оградения с висока стена двор на Центъра за задържане. Те слезли последни, той стиснал ръката й и промълвил:

— Бъди смела, сестро! — и попитал за името и.

Най-после тя му проговорила, колкото да му каже името си, преди стражата да го хване. Когато го помъкнали, чула го да казва, че тя е невинна, чула как гласът му се задавил. Тежки ръце отвели и нея, така че тя не могла да види какво са му сторили. Заедно с другите била замъкната в един двор и повече не го видяла.

Но там, в двора, я чакал нейният баща, който бил повикан от придружителката й, след като Елзевир била натоварена на фургона. Тя изтичала ридаеща към него и след много заплахи и щедро дарение за мисионерския фонд на църквата, баща й я отвел от това място на ужаса, преди инквизиторите на църквата да могат да опетнят нейното име.

Прекарала вкъщи почти две седмици, без да смее да излезе навън, докато забрави изживяното. Трудно можела да понася мисълта за лудия чуждоземец…, чудела се на неговите светове, на неговата доброта към нея сред целия онзи хаос… Питала се дали все още е жив. Макар да разбирала, че никога няма да научи това, че никога няма отново да го види, тя не можела да прогони от ума си спомена за неговите блестящи очи.

Въпреки това тя не познала странника, който седял стеснително на пейката под обраслата с лози градска стена, когато майка й я завела при кандидат и я оставила да стои непохватна и несигурна под пламенния изучаващ поглед на мъжа. Той бил облечен в работен костюм и наметало, широкопола шапка засенчвала лицето му.

Тя съобразително махнала тъмносиния воал от главата си, за да може той да види лицето й, като в същото време гледала настрани. Направила реверанс, а герданът й от сребърни звънчета зазвънял в притихналия въздух.

— Елзевир. Не ме позна, нали? — Думите достигнали до нея приглушени, но разочарованието в тях било ясно. Той свалил шапката си.

Но тя познала гласа, колкото и да бил променен, и тихо възкликнала:

— Ти! О-о… свети Калавр! — Тя вдигнала ръце, но не докоснала лицето му. Топлата му кафява кожа била обсипана с полузарастнали рани. Твърдата линия на челюстта му, загубила очертанията си, била подпухнала.

— Аз казал на твой баща случила се катастрофа. — Усмихвал се с очи и устни. — Уста не може затваря се — обяснил той.

Лицето й се набраздило от съчувствие, тя притиснала ръце в скута си.

— То е добро. Почти не боли въобще сега. — Инквизиторите не го дали на полицаите, а го били подред в свещена мъст ден и нощ и накрая го изхвърлили на улицата да тича колкото сила има. — Не иска мисли за това. Някога се смял над преживяното. Но трябвало да минат много години, преди да й разкаже и най-малките подробности от горчивата истина. Той седял мълчалив и я гледал, сякаш очаквал нещо. — Твоя челюст също ли наранена, сестро?

— Не! — Тя поклатила глава, а звънчетата зазвънели. — Аз… аз си мислех за теб. Непрекъснато. Мислех си, че никога няма да те видя пак… Страхувах се за теб. — Изведнъж тя почувствала неудържимо желание да притисне осакатеното му лице до сърцето си. — Защо не дойде тук? — Тя мачкала воала в ръцете си. Не като кандидат. Не покрила лицето си с воала, нито чувствала нужда.