Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Да, госпожо. — Той се усмихна. — Целият съм слух.

Тя го смушка и се облегна назад, като повдигна рамене в знак на възмущение.

— Да. Идвам от Ондиний, Муун, който ще ти изглежда по-непонятен и от Кареумов, сигурна съм Макар техническото ниво там да не е така високо. Жените в моята родина не бяха поощрявани…

— Не им позволяваха — вметна Крес.

— … да живеят пълноценно, така както всички вие живеете. — Гласът й надвиши шепота на обикновения разговор като пушека, който се издига в градската мъгла на един друг свят, в земя осеяна с пирамидални храмове-гробове на древна теокрация25. Това беше страна, в която жените се купуваха и продаваха като бартерни стоки. Те живееха отделно от мъжете, които не бяха техни партньори, а ревниви господари. Техните животи следваха тясната, дълбоко отъпкана от поколенията пътека, животи, които бяха непълноценни, но удивително предсказуеми.

Едно срамежливо момиче на име Елзевир — Покорство — вървяло по отъпканите пътеки на традицията, покрито с воал, който прикривал нейния човешки вид, препъвало се често в коловозите на ритуала, но никога не видяло собствения си живот отстрани. Докато един ден на храмовия площад любопитството й я откъснало от ритуалните обиколки на светилищата на светците-покровители и то се присъединило към тълпата, събрала се да слуша един луд чуждоземец, издигащ призиви за свобода и равенство. Момичето Елзевир се изкачило по стъпалата на Великия храм на Нееман, докато група местни радикални младежи пъхали позиви в ръцете и дрехите на всеки, който стоял равнодушен. Тълпата се разбушувала, а безмилостната църковна стража дошла да разпръсне хората и в последвалата паника натоварили в затворени фургони всички, които, успели да уловят.

Елзевир се свила в един ъгъл на залитащия фургон, смазана от телата над нея. Блъскана, мачкана, с разкъсан воал тя стояла там и ридаела, бояща се от осквернение или смърт. Но неочаквано я хванали яки ръце, изправили я на крака и я подпрели на стената. Обезумяла от ужас, тя почувствала как светът около нея се превръща във вода.

— В името на боговете, недей да припадаш сега! — прозвучал в ухото й глас. — Не мога вечно да те държа — продължил той и тя усетила леко шляпване.

Болката пронизала стената на нейната лудост като копие. Хленчеща, тя отворила очи и видяла пред себе си изтощеното, окървавено лице на лудия чуждоземец, човека, който бил виновен за случилото й се… единствения човек, който щяла да обича през целия си живот. Но в онзи момент нищо не е било така далеч от нейния ум както мисълта за любов.

— Добре ли си? — попитал той, когато някой го сръгал в бъбреците. Той държал ръцете й в своите и я закрилял с тялото си. Тя поклатила глава.