Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Щяха да започнат следене на старческия дом.
Детективите се пръснаха да си вземат палтата и в залата веднага се почувства напрежението. Гласовете се повишиха, чуваше се отваряне и затваряне на чекмеджета, дрънкаха ключове от коли, скърцаха кобури.
— Искаш ли да предупредя Бюрото? — извика Манкузо.
— Да. — О’Донован влезе в кабинета си и се върна облечен в тъмносиньо палто и понесъл горните дрехи на Бени и Рут.
— А телекса и факса? — попита Байндър.
— Засега ги задръж — каза О’Донован. — Престъплението е в нашия район…
— Ние ще открием престъпниците — довърши Байндър.
— Искаш ли подкрепа от Деветнадесети участък? — попита Грифин. — Някои хора от криминалния?
— По-късно — отговори О’Донован. — Ако се наложи да стоим след полунощ.
Групата се събра пред кабинета на О’Донован. Всички закопчаваха палтата си.
— Джери, вземи помпата — нареди О’Донован. — Ако се появи, тя може да доведе и приятелчетата си.
Бени гледаше как едрият детектив се отдалечи към стаята в дъното. Когато се върна, понесъл пушката, Баум прошепна на иврит:
— Афилу бли хаврия, зе ло язор леха.
Детективите погледнаха Рут.
— Дори и без приятелите й — преведе Рут, — това няма да ви помогне.
Мъжете изгледаха Баум, който като че се събуждаше от някакъв сън. Той се обърна, опита да им се усмихне и сви рамене.
— Да вървим — каза О’Донован. Но когато Баум и Рут тръгнаха след детективите, той внезапно спря.
— Чакайте. — Той докосна ръката на Бени. — Полковник, не мисля, че ти можеш…
— Аз съм твоята свръзка. Не помниш ли, детективе? — отвърна Бени, без да показва някакъв ентусиазъм. — А мислиш ли, че ще можете да я забележите без мен? Ако да, тогава…
— Добре — съгласи се детективът. — Но Рут да я няма.
Тя хвана ръкава на О’Донован.
— Защо? — попита настоятелно, но той не се извърна към нея. Знаеше, че няма да може да издържи. Затова се обърна към баща й, който вече слизаше надолу след останалите мъже от групата.
— Полковник — умолително извика О’Донован.
Баум спря.
— Остави я да дойде — каза той. После изгледа дъщеря си, преценявайки връзката, която това щеше да създаде помежду им, и потенциалната опасност за нея. — Остави я — прошепна той и отново тръгна надолу.
О’Донован цъкна с език. Рут продължаваше да го държи за ръкава. Той се дръпна. Искаше да не се поддава на влиянието й. После прекара пръсти през косата си и въздъхна.
— Ако се наложи да нападаме, ти не можеш да дойдеш — заяви той колкото можеше по-строго. — Ще трябва да чакаш в колата.
— Добре.
— Може да стоим цяла нощ.
— Добре.
— Ще бъде много студено — направи той последен, безнадежден опит да я разубеди.
Рут плъзна ръка под мишницата му и го ослепи с онази усмивка, която О’Донован започваше да мечтае никога да не беше виждал.
— Дръж мотора си запален — каза му тя.
8.
Йорквил
Назъбеното острие на среднощния вятър режеше в очите на Мартина Клумп, която караше срещу приближаващата буря. Вятърът беше толкова студен, че изглеждаше почти течен, и превърна черните й джинси в ледена кора. Той обгръщаше ръкавиците й и пронизваше кожата под кожените маншети. Блъскаше под визьора и пляскаше бузите й. Разкъсваше каишката, държаща вдигнатата й яка и барабанеше лудо по шлема с твърдата й катарама.
Въпреки това бедрата й бяха топли под полипропиленовата предпазна престилка, а топлината от триенето, която се надигаше към слабините й, успокояваше като среднощна вана за масаж в баварска планинска хижа. Прекрасният трепет идваше от конските сили на голямото черно „Сузуки“, крал сред вида машини, които тя предпочиташе повече от всички останали начини за придвижване.
Мотоциклетът даваше скорост, неограничавана от тежестта на луксозните коли. Той предлагаше пълно пренебрежение към задръстванията, призрачни отклонения из тъмни алеи и дори възможност за изпреварване на бягащи хора по стълби. И макар времето да беше ужасно неприятно за каране, тя нямаше желание да слезе от мотора. Защото не искаше да се чувства отново като кацнал на земята ястреб, разполагащ само с ноктите си за нападение или отбрана.
Тя намали скоростта, сви вдясно по източната част на Осемдесет и четвърта улица и спря съвсем наблизо до Второ авеню. Остави двигателя да работи, защото Ияд седеше зад нея и щеше да я смени. Погледна към ръцете му в ръкавици, прегърнали я през корема. Наблюдаваше как омръзналите му длани бавно се разтварят. Когато се качиха на мотора, той се колебаеше да я прегърне както обикновено прави пътникът. А сега не можеше да се освободи.