Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Оркският език беше подобен на гоблиновия по структурата и интонациите си, но Дризт, който не знаеше добре дори гоблиновия, разбираше само отделни думи. Орките обаче, бяха доста изразителна раса. Две изображения на мрачен елф и на слаб човек с мустаци скоро разкриха на Дризт намеренията им.
Най-големият орк в сборището, вероятно крал Граул, ломотеше разгорещено и проклинаше фигурите. После войните и уоргите се нахвърлиха върху тях и яростно ги разкъсаха за радост на побеснелите зрители, радост, която се превърна в чист екстаз, когато каменните великани също се присъединиха и размазаха мнимия мрачен елф на земята.
Това продължи с часове и Дризт подозираше, че те ще осъмнат така. Граул и няколко други едри орки се отделиха от основната тълпа и започнаха да пишат в мръсотията, очевидно излагайки бойните си планове. Дризт не можеше да се надява да се приближи достатъчно, за да чуе тайното им съвещание, а и нямаше намерение да стои на дървото, докато утрото го разкрие.
Той се увери, че оркският часовой похъркваше в дълбока дрямка от другата страна на дървото, преди да започне слизането си надолу. Сега, когато знаеше, че орките имаха намерение да нападнат дома на Монтолио, не трябваше ли той да нанесе първия удар?
Съвестта на Дризт го подведе. Той се смъкна от огромния явор и побягна от лагера, оставяйки орка да дреме в удобното си гнездо.
Монтолио седеше на един от въжените мостове заедно със Свирчо на рамото си и чакаше Дризт да се върне.
— Идват за нас — констатира старият пазител, когато елфът най-накрая се върна. — Граул се е ядосал от нещо, вероятно от малкия инцидент на склона на Роги. — Монтолио посочи на запад, към високите хребети, където се бяха срещнали двамата с Дризт.
— Укрепил ли си убежището за моменти като този? — попита Дризт. — Смятам, че орките ще дойдат още тази нощ. Почти хиляда, с могъщи съюзници.
— Да бягам? — извика Монтолио. Той грабна най-близкото въже и се залюля, за да стигне до елфа. Свирчо се вкопчи в туниката му и се придвижи с него. — Да избягам от орките? Не ти ли казах, че орките са специалните ми неприятели? Нищо в целия свят не звучи по-сладко за мен, от звука на острие, порещо оркски търбух!
— Дали изобщо трябва да те тревожа с напомняне за численото превъзходство? — каза Дризт, усмихвайки се въпреки опасенията си.
— Напомни го на Граул! — засмя се Монтолио. — Дъртият орк си е загубил ума или е постигнал неподозирани висоти на бойния дух, за да идва тук при толкова очевидно превъзходство!!
Единственият отговор на Дризт, единственият възможен отговор на това нечувано твърдение, беше да избухне в смях.
— Но — продължи Монтолио, — ще се обзаложа на кофа пресни пъстърви и три добри жребци, че старият Граул няма да дойде да се бие. Той ще остане сред дърветата да наблюдава и ще чупи дебелите си ръце. А когато ги разгромим и отблъснем, той ще е първият, който ще побегне! Никога не е имал куража да участва в истинска битка, особено откакто стана крал. Създал си е твърде много удобства, предполагам, за да ги загуби. Е добре, ние ще укротим малко заплахите му!
Дризт отново не можеше да намери отговор, както не можеше да спре да се смее на абсурдността на ситуацията.
— Иди да си починеш — каза Монтолио, почесвайки наболата по бузата си брада и се обърна, за да дообмисли обстановката. — Аз ще направя някои приготовления — ще бъдеш удивен, обещавам ти и ще те събудя след няколко часа.
Последното мърморене, което елфът чу, докато се увиваше в одеялото си в тъмната дупка, постави всичко на мястото му.
— Да, Свирчо, чакам това вече дълго време — каза Монтолио развълнувано и Дризт не се съмняваше в нито една негова дума.
За Келиндил и неговия елфически род това беше спокойна пролет. Те бяха номади, скитащи се из областта и намиращи подслон навсякъде, където успеят — по дървета и пещери. Обичаха широкия свят, танцуваха под звездите, пееха с мелодията на буйните планински потоци, ловяха елени и диви глигани в гъстите гори на планините.
Келиндил разпозна ужаса — рядко срещана емоция сред безгрижната група — върху лицето на своя братовчед, веднага след като елфът влезе в лагера късно една вечер. Всички се събраха около него.
— Орките се раздвижват — обясни той.
— Граул е открил керван? — предположи Келиндил.
Братовчед му поклати глава, изглеждаше смутен.
— Твърде рано е за търговците — отвърна той. — Граул има предвид друга плячка.
— Долината — извикаха в един глас няколко елфи. Цялата група се обърна към Келиндил, очевидно зачитайки отговорната позиция на елфа.