Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Той затвори и остави телефона върху таблото.
- Радвам се, че няма да ме върнеш у дома - обади се Бъч пресипнало и немощно.
- Ще ми се да можех.
Ви извади една от ръчно свитите си цигари, запали я и всмука жадно. След това изпусна дима и открехна прозореца до себе си.
- Боже, ченге, откъде знаеше как да го направиш?
- Не знаех - отвърна Бъч и се закашля, сякаш гърлото го дразнеше. - Дай ми един от кинжалите си.
Ви се намръщи и го изгледа изпитателно. -Защо?
- Просто го направи.
Ви се поколеба и Бъч тъжно поклати глава.
- Няма да те нападна. Кълна се в майка си.
Стигнаха до червен светофар и Ви разкопча предпазния колан, за да извади един от кинжалите си. Подаде го на Бъч с дръжката напред, после погледна пътя пред себе си. Когато отново се обърна към Бъч, той вече беше вдигнал ръкава си и беше забил острието под лакътя си. Двамата се вторачиха в онова, което потече от раната.
- Отново е черна.
- Е... в това няма нищо странно.
- И мириша като тях.
- Аха.
На Ви изобщо не му харесваше погледът, с който Бъч гледаше кинжала в ръцете си.
-Какво ще кажеш да ми го върнеш, приятел?
Бъч му подаде кинжала и Ви го прибра в капията на гърдите си, като преди това избърса черната стомана в кожения си панталон. Бъч обви ръце около тялото си.
- Не искам да съм близо до Мариса, докато съм в това състояние.
- Няма проблем. Аз ще се погрижа за всичко. -Ви?
- Какво?
- По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.
Ви го погледна. Лицето на Бъч беше мрачно, лешниковите му очи - болезнено сериозни. Думите му не бяха израз на преминала през главата му мисъл, а тържествен обет. Бъч 0'Нийл бе готов сам да се извади от играта, ако нещата загрубееха. И определено щеше да го направи.
Ви отново смукна от цигарата, мъчейки се да не се привърже още повече към човека до себе си.
- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. „О, Господи, дано никога не се стига дотам. "
МАРИСА ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ ОБИКОЛИ БИБЛИОТЕКАТА И ОТНОВОсе озова до прозорците, които гледаха към терасата и езерото навън.
„Отминалият ден трябва да е бил топъл", помисли си тя. Снегът се беше разтопил на няколко места, разкривайки черните плочки на терасата и кафявата пръст на моравата...
О, Господи, на кого му пукаше за проклетия пейзаж!
Бъч си беше тръгнал след Първото хранене с обяснението, че има някаква бърза работа. В това нямаше проблем. Наистина. Но беше преди два часа.
Някой влезе в стаята и тя се обърна рязко.
- Бъч... о, ти ли си...
В пищната позлатена рамка на вратата стоеше Вишъс. О, Скрайб Върджин... лицето му приличаше на безизразна маска, каквато се слага, когато трябва да се съобщи лоша новина.
- Кажи ми, че не е мъртъв - рече Мариса. - Спаси живота ми, кажи, че не е мъртъв.
- Не е мъртъв.
Краката й омекнаха и трябваше да се улови за една от полиците с книги, които опасваха цялата стена.
- Но няма да дойде, нали? -Не.
Докато се взираха един в друг, Мариса разсеяно забеляза фината бяла риза, която Вишъс носеше под кожените си дрехи - беше на британската къща „Търнбул енд Есър", същия модел като на Бъч.
Мариса обви ръка около кръста си. Дори от другия край на стаята Вишъс я плашеше. Изглеждаше толкова опасен... и то не заради татуировките на слепоочието, черната брадичка или страховитото тяло. От цялото му същество се излъчваше студенина, изглеждаше така, сякаш бе способен на всичко.
- Къде е?
- Добре е.
- Тогава защо не е тук?
- Беше само една бърза битка.
Една... бърза... битка. Коленете на Мариса се огънаха, когато я връхлетя споменът за дните, прекарани до леглото на Бъч. Отново го видя в болничната стая, пребит и агонизиращ. Заразен с нещо зло.
- Искам да го видя.
- Не е тук.
- При брат ми ли е?
- Не.
- И ти няма да ми кажеш къде е, нали?
- Много скоро ще ти се обади.
- С лесърите ли се бихте?
Вишъс продължи да се взира безмълвно в нея и Мариса усети как сърцето й заби учестено. Не можеше да понесе мисълта, че Бъч ще продължи да участва в тази война. Тя вече му бе причинила толкова много страдание!