Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Ви внезапно се почувства самотен и разтри гърдите си.
- Хей? Братко?
Рот излезе иззад изящното си писалище, огромен както винаги.
- Тук си, за да докладваш или за да се правиш на статуя?
- Ъ-ъ-ъ... извинявай. Бях се замислил.
Вишъс запали цигара и описа битката, като отдели особено внимание на последната част, когато с очите си бе видял как лесърът се изпарява във въздуха благодарение на Бъч.
- Господи! - ахна Рот.
Ви отиде до камината и хвърли угарката в пламъците.
- Никога не бях виждал подобно нещо.
- Той добре ли е?
- Не знам. Бих го завел на преглед при Хавърс, но вратите на клиниката вече са затворени за него. Оставих го в моя апартамент. Има мобилен телефон - ще ми се обади, ако нещо се обърка, и тогава ще му мислим.
Веждите на Рот изчезнаха зад плътно прилепналите тъмни очила.
- Сигурен ли си, че лесърите не могат да го проследят?
- Дяволски сигурен. И в двата случая той ги откри. Сякаш ги надушва или нещо такова. Когато се доближи до тях, те като че ли го разпознават, но винаги той е инициаторът.
Рот погледна към купищата хартия, с които беше отрупано писалището му.
- Не ми харесва, че е съвсем сам някъде там. Изобщо не ми харесва.
Последва дълга пауза, после Ви каза:
- Мога да отида и да го взема. Да го доведа у дома.
Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, при което едрият черен диамант на средния му пръст проблесна.
- Тук има жени. Една от които е бременна.
- Ще го държа под око. Ще се погрижа да стои в Дупката. Мога да затворя достъпа през тунела.
Тъмните очила на Рот отново скриха очите му.
- По дяволите. Върви. Време е нашето момче да си дойде у дома.
За Ван най-страшната част от въвеждането в Обществото на лесърите не беше физическата промяна, Омега, или принудата да приеме всичко това. Не че цялата история не беше направо ужасяваща. Беше, и още как. Да разбере, че злото не само съществува, но и че броди по земята и прави каквото си поиска с хората, беше наистина стряскащо.
Но най-страшното беше друго.
Ван изсумтя и се надигна от голия дюшек, върху който лежеше Бог знае откога. Погледна надолу и протегна едната си ръка, после отново я прибра до тялото си.
Не, най-страшното беше, че когато най-сетне спря да повръща и успя да си поеме дъх, не можа да си спомни защо бе отказвал да се присъедини към Обществото. Защото сега силата му се беше възвърнала, в тялото му сякаш имаше нов двигател, сякаш отново беше на двайсет години. Благодарение на Омега, той отново беше себе си, а не бледо подобие на онова, което бе някога. Вярно, средствата за постигането на тази цел бяха чудовищни и направо немислими. Но резултатът... резултатът беше удивителен.
Той отново напрегна бицепса си, наслаждавайки се на усещането на мускулите и костите си.
- Усмихваш се - каза Хавиер и влезе в стаята. Ван вдигна очи.
- Чувствам се страхотно. Направо страхотно. Погледът на Хавиер остана хладен.
- Недей да се главозамайваш. И ме чуй добре. Искам да се държиш близо до мен. Никъде няма да ходиш сам, ясно?
- Да. Абсолютно.
Ван спусна крака от леглото. Нямаше търпение да се втурне да бяга, за да разбере какво е усещането.
Докато той се изправяше, по лицето на Хавиер пробяга странно изражение. Раздразнение?
- Какво не е наред? - попита Ван.
- Твоето въвеждане беше толкова... обикновено.
Обикновено? Да ти изтръгнат сърцето и да напълнят вените ти с нещо, което прилича на катран, изобщо не му се струваше „обикновено". А и на Ван никак не му беше приятно да му развалят удоволствието по този начин. За него светът отново беше нов и вълнуващ. Чувстваше се като прероден.
- Съжалявам, че те разочаровах - измърмори той.
- Не съм разочарован от теб. Засега - отвърна Хавиер и погледна часовника си. - Облечи се. Тръгваме след пет минути.
Ван отиде в банята и застана над тоалетната чиния, но изведнъж осъзна, че не му се ходи. И че не е нито гладен, нито жаден.
Хм, това беше доста странно. Някак неестествено му се струваше да не изпълнява обичайната си сутрешна програма.
Приведе се напред и се погледна в огледалото над умивалника. Чертите му си бяха съвсем същите, но очите му бяха различни.
Тласкан от внезапно разляло се по вените му безпокойство, той потри лицето си с длан, сякаш за да се увери, че все още е от плът и кръв. Когато почувства костите на черепа си под тънката кожа, неволно се сети за Ричард.
Който си беше у дома, при жена си и двете си деца. В безопасност.
Връзката на Ван със семейството му беше прекъсната. Завинаги. Но животът на брат му си струваше цената. Той все пак беше баща.