Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Да.
Бъч се изправи и тя повдигна завивките, ала той поклати глава.
- Ще легна върху тях.
Свали си сакото и се изтегна до нея. Придърпа я към себе си. Целуна я по косата.
- Изглеждаш уморена - прошепна той на светлината на свешта.
- Наистина съм уморена.
- Спи тогава и ми позволи да бдя над теб.
Тя се притисна още по-плътно до едрото му тяло и въздъхна. Толкова беше приятно да положи глава на гърдите му, да усети топлината му и да вдъхне мириса му. Той я замилва нежно по гърба и тя дори не разбра как се унесе в сън, докато някакво движение не я събуди.
- Бъч?
- Трябва да поговоря с Вишъс - каза той и целуна опакото на ръката й. - Ти си почивай. Не ми харесва колко си бледа.
Тя се усмихна леко.
- Никакво покровителство.
Едва забележима усмивка повдигна ъгълчето на устните му.
- Това беше само предложение. Какво ще кажеш да се видим преди Първото хранене? Ще те чакам в библиотеката на долния етаж.
Мариса кимна и той се наведе и я погали по бузата. После погледът му попадна върху устните й и мирисът, който се излъчваше от тялото му, изведнъж се засили.
Очите им се срещнаха.
За по-малко от секунда във вените на Мариса пламна изпепеляващо желание, нужда, която я раздираше отвътре. Сякаш надарени със собствена воля, очите й се откъснаха от лицето му и се плъзнаха по шията му. Вампирските й зъби затуптяха и всичко около нея започна да избледнява под повика на инстинкта. Копнееше да забие зъби във вената. Жадуваше да се нахрани от него. А той да я обладае, докато тя пие. Жажда за кръв.
О, Господи. Ето защо беше толкова уморена. Онази вечер така и не беше пила от Ривендж, после бяха дошли притесненията около болестта на Бъч и начина, по който си бе тръгнал. И разбира се, случилото се с Хавърс.
Не че в този миг причините имаха някакво значение. Единственото, което Мариса усещаше, беше глад.
Устните й се разтвориха и тя се приведе напред...
Само че какво щеше да стане, ако пиеше от него?
Е, това беше лесно - щеше да го пресуши, опитвайки се да утоли глада си, защото човешката кръв беше твърде слаба. Щеше да го убие.
Но, Боже мой, вкусът му щеше да е прекрасен.
Тя заглуши гласа на жаждата за кръв и с усилие на волята пъхна ръце под завивките.
- Ще се видим довечера.
Бъч се изправи с помътнели очи и сложи ръце пред тялото си, сякаш за да скрие ерекцията си. Което, разбира се, само усили желанието й да се притисне до него.
- Грижи се за себе си, Мариса - каза той с пропит от тъга глас.
Беше вече до вратата, когато нейният глас го спря.
- Бъч?
- Да?
- Не мисля, че си слаб.
Той се намръщи, чудейки се откъде пък се беше взело това.
- Нито пък аз. Спи спокойно, красавице. Ще се видим скоро.
Останала сама, Мариса зачака гладът й да стихне и той наистина отмина. Което й вдъхна надежда. С всичко, което се случваше в момента, би се радвала да отложи храненето още малко. Подобна близост с Ривендж й се струваше някак нередна.
ВАН ПОДКАРА КЪМ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА, ДОКАТО НАД КОЛДУЕЛ падаше нощ. Напусна шосето и пое по разнебитения, осеян с дупки път, който минаваше под големия мост. Паркира до един стълб, върху който с оранжева боя беше написано Р-8, слезе от пикапа и се огледа.
Над главата му трафикът бучеше неспирно, тежки камиони минаваха с гръм и трясък, от време на време изсвирваше клаксон. Тук долу реката вдигаше почти толкова шум, колкото и колите горе. Това беше първият ден за тази година, в който се усещаше наближаването на пролетта, и Хъдсън течеше забързано, придошла от топящите се снегове. Тъмносивите й води приличаха на разтопен асфалт. И миришеха на пръст.
Застанал нащрек, Ван се огледа на всички страни. Да слезе под моста, и то сам, определено не беше добра идея. Особено сега, когато последните лъчи на слънцето бързо гаснеха.
По дяволите, изобщо не трябваше да идва. Той се обърна към пикапа.
В този миг Хавиер излезе от сенките.
- Радвам се, че дойде, синко.
Ван положи усилие да преглътне изненадата си. Мамка му, този тип беше като привидение.
- Не можехме ли да го направим по телефона? - Гласът му прозвуча нерешително и той се ядоса на себе си. - Имам сума ти неща за вършене - добави той.
- Искам да ми помогнеш за нещо.
- Казах ти, че не проявявам интерес. Хавиер се подсмихна.
- Да, така беше.
Разнесе се хрущене на автомобилни гуми върху чакъл и Ван погледна наляво. Един златист, невзрачен миниван тъкмо спираше до него.