Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Седнах в леглото и придърпах чаршафа върху себе си, макар че не ми беше хладно. В детството си мислех, че ако се покрия, чудовищата в шкафа и под леглото няма да могат да се доберат до мен. И винаги, когато се будя от кошмар, първо се вкопчвам в чаршафа, дори да е много горещо. Разбира се, сега бях в сутерен, където работеше климатик и не беше горещо. Тогава защо тялото ми трепереше така, сякаш имах треска?
Пъхнах ръка под възглавницата и извадих файърстара. С пистолет в ръка се почувствах по-добре. Но ако просто бях изплашена от този сън, по-късно щях да се чувствам глупаво.
Седях и напрягах слух в мрака, преди да включа осветлението. Ако в коридора имаше някой, той щеше да забележи ивицата светлината под вратата. Ако се канеше да ме нападне внезапно, не биваше да я вижда. Все още не.
Нещо се движеше към мен по коридора. Вихър от енергия, от топлина заигра по тялото ми като длан. Сякаш срещу мен се надигаше буря и от пронизващите мълнии въздухът беше наситен с електричество. Щракнах предпазителя на файърстара и внезапно разбрах кой е. Към мен решително крачеше Ричард. Приближаваше като развилнял се ураган.
Спуснах пак предпазителя, но не оставих пистолета. Ричард беше много ядосан и аз го усещах. Един път, в пристъп на гняв, той хвърли пред очите ми цяла голяма спалня от масивен дъб, сякаш беше от картон. Предпочитах пистолетът да ми е под ръка, просто за всеки случай. Не можех да не се презирам за това, но моралните терзания не бяха толкова силни, че да го прибера. Включих осветлението и замигах от силната светлина. Стомахът ме присви. Не исках да видя Ричард. Не знаех какво да му кажа след нощта, когато за пръв път преспах с Жан-Клод. Тогава бях избягала от Ричард, от онова, в което той се превръщаше при пълнолуние. Бях избягала от звяра Ричард.
Отидох боса до стола и събрах дрехите си. Оставих пистолета до мен на кревата и се заборичках със сутиена без презрамки, когато долових мириса на лосиона на Ричард. Под вратата нахлу въздух и аз разбрах, че се движи неговото тяло. Лосионът му не беше твърде силен и не би следвало да го долавям. Изведнъж разбрах, сякаш някой ми го прошепна в ухото, че Ричард също ме надушва през вратата и знае, че съм се парфюмирала с „Оскар де ла Рента“ за Жан-Клод.
Почувствах как леко блъсва вратата с върховете на пръстите си и вдишва дълбоко мириса на моето тяло.
Какво, по дяволите, ставаше? Ние бяхме свързани вече два месеца и през това време аз не бях долавяла нищо подобно — нито с Ричард, нито с Жан-Клод.
До болка познатият ми глас на Ричард прозвуча:
— Анита, трябва да поговорим.
В гласа му, в цялото му тяло се усещаше гняв, дори ярост. Той беше като мълния, която всеки момент щеше да порази вратата.
— Обличам се — извиках аз. Чух го, че крачи пред вратата.
— Знам. Чувствам те. Какво става с нас?
Ако съществуват многозначителни въпроси, този беше такъв. Интересно дали той чувстваше ръцете ми, както аз бях почувствала неговите преди малко?
— Откакто сме свързани от триумвирата, никога не сме били толкова близко един до друг на разсъмване, колкото сме сега. И Жан-Клод не е тук да ни служи за буфер.
Надявах се, че е точно така. В противен случай оставаше само един вариант — Съветът да е сторил нещо с нашите знаци. Едва ли, но нямаше да знаем със сигурност, докато не питаме Жан-Клод. По дяволите!
Ричард натисна дръжката на вратата.
— Защо толкова се бавиш?
— Почти съм готова — отвърнах, докато навличах роклята. Всъщност от цялото ми облекло тя беше най-лесна за обличане. Обувките не бяха удобни за носене без чорапи, но боса пък съвсем не бих се чувствала готова. Не знам как да го обясня, но с обувки някак ми беше по-добре.
Отместих стола, отключих вратата и твърде бързо отстъпих назад, към отсрещната стена. Сложих ръце зад себе си, все още държейки пистолета. Ричард едва ли щеше да ме нападне, но никога не бях го усещала такъв. Гневът му гореше като огнено кълбо под лъжичката ми.
Той отвори вратата съвсем внимателно, сякаш обмисляше всяко свое движение. Самообладанието му беше тънката линия между мен и неговата ярост.
На ръст беше метър и осемдесет и пет, широкоплещест, с високи скули и меки чувствени устни. Имаше трапчинка на брадичката и, общо взето, беше доста красив. Очите му бяха с все същия шоколадов цвят, само болката в тях беше нова. Косите му падаха на раменете на гъста вълна и бяха с такъв примесен с мед и злато кестеняв цвят, че за него трябваше да се измисли отделно название. Кестеняви е скучна дума, а косите му не бяха такива. Някога обожавах да прокарвам пръсти през тях, да ги загребвам с длани, докато се целуваме.