Няма време за сбогом

— Съжалявам. Знам, че мнозина учители са лоши, но се опитвам да ви обясня, че нямам нищо общо…

Плешивият въздъхна, разгърна якето си и извади пистолет. Вероятно не беше най-големият в света, но на мен ми се стори като оръдие. Той го насочи към главата ми.

— Ако се наложи да те застрелям в колата, шефът ще се вбеси, че има кръв, мозък и кости върху тапицерията, но ще му обясня, че не си искал да млъкнеш, както ти е заповядано, и той ще ме разбере.

Затворих си устата.

Не беше необходимо да съм Шерлок Холмс, за да се досетя, че премеждието ми е свързано с въпросите, които бях задал за Винс Флеминг. Може би им се беше обадил единият от двамата мъже на бара в „При Майк“. Или барманът бе позвънил в сервиза, преди да отида там. И след това някой се бе свързал с главорезите и им бе наредил да разберат защо искам да се срещна с Винс Флеминг.

Само че никой не ме попита за това.

Може би не им пукаше, може би просто беше достатъчно, че съм разпитвал за него. Потърсиш ли Винс, наблъскват те в джип и повече никой не те вижда и чува.

Започнах да мисля как да се измъкна. Бях сам срещу трима. Съдейки по тлъстините им, те вероятно не бяха най-добре подготвените главорези в Милфорд, но нужно ли е да си в добра физическа форма, ако си въоръжен? Щом единият имаше пистолет, логично бе да се предположи, че и другите са въоръжени. Бях ли в състояние да отнема пистолета на плешивия, да го прострелям, да отворя вратата и да скоча от движеща се кола?

На куково лято.

Плешивият продължаваше да държи пистолета, подпрял лакът на коляното си. Другият му крак беше върху мен. Русокосият и шофьорът разговаряха, но не за мен, а за мача предишния ден.

— Какво е това, по дяволите? — неочаквано възкликна блондинът.

— Компактдиск — отговори шофьорът.

— Виждам. Само не го пускай.

— Напротив.

Чух характерното бръмчене на диск, който се зарежда в плейъра на предното табло.

— Не мога да повярвам — каза русият.

— Какво? — обади се плешивият от задната седалка.

Преди някой да успее да добави още нещо, музиката започна. Първо се чу инструментално встъпление, а после: „Защо се появяват птици всеки ден, когато ти си до мен?“.

— По дяволите — изруга плешивият. — Шибаните „Карпентърс“.

— Хей — обади се шофьорът. — Престани. Израснал съм с песните им.

— Господи — каза блондинът. — Мадамата, която пее? Нали тя не искаше да яде нищо?

— Да — отговори шофьорът. — Страдаше от анорексия.

— Такива хора трябва да ядат хамбургери — заяви плешивият.

Възможно ли беше тримата да обсъждат група от седемдесетте години, ако действително планираха да ме заведат някъде и да ме екзекутират? Нямаше ли в такъв случай настроението в колата да бъде по-мрачно? За миг почувствах надежда. После обаче се замислих за сцената в „Криминале“, където Самюъл Л. Джаксън и Джон Траволта спорят как е на френски „Биг Мак“ минути преди да се качат в апартамент и да извършат убийство. Типовете в джипа дори нямаха техния стил. Всъщност от тях се разнасяше и непогрешима миризма на пот.