Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Може и да си помисля — казва той, дръпва завесите и поглежда към голия, опечен от слънцето пейзаж. — Но не разчитай много на това.
Пред джамията се трупат хора за сутрешната молитва. Мъжете се поздравяват по арабски обичай, с целувка по двете бузи.
— Ще ставаш ли? — пита той през рамо. — Ако искаш, мога да изляза и да ти донеса закуска.
И тогава забелязва колата. Бялата лимузина, движеща се с бясна скорост през засъхналата кал. Там, където изобщо не й е мястото. Под гумите й се вдига облак прах, докато подскача и се тресе по неравната повърхност. Зад предното стъкло — два силуета.
— Дръпнете се — крещи Джонатан към тълпата, но гласът му звучи като шепот. После още по-силно: — Махнете се оттам! Дръпнете се! Бързо!
Безпомощен, вижда как колата се забива сред тълпата й във въздуха политат тела. Писъци. Изстрели. Колата се удря в стената на джамията. Върху капака й се посипват тухли и хоросан. Настъпва кратка тишина. Блясва светлина.
Ослепителна.
Част от секундата по-късно идва и трясъкът. Оглушителен тътен, пронизващ тъпанчетата му. Три последователни експлозии…
Джонатан се хвърля към леглото и покрива тялото на Ема. Ударната вълна отнася прозорците, посипва стаята с натрошени стъкла, пепел и хоросан, а корниза за завесите полита като копие на кръстоносец.
— Кола-камикадзе — казва той, когато шумът утихва. — Удари се в джамията.
Става замаян и изчиства отломките от косата си. Ема скача от леглото и на пръсти, покрай стъклата, отива до скрина да вземе дрехите си. Джонатан търси лекарската си чанта, но Ема вече я е открила и тъпче в нея марля, бинт и кърпички за дезинфекция от медицинския шкаф. Джонатан застава до нея и изброява лекарствата, които ще му трябват. След минута и половина чантата е заредена.
Към небето се вие черен пушек. Джамията я няма. Взривът е помел сградата. Само основите стърчат от земята, като изпочупени зъби. Във въздуха продължават да се носят отломки и парчета хартия.
Джонатан се приближава към смачкания автомобил и забавя крачка. Вторачва се в чифт димящи обувки. Наблизо стърчи ръка, стиснала Корана. По-нататък лежи горната част на човешко тяло. Всичко е овъглено и под гизнало в кръв. Оцелелите се изправят на крака и тръгват нанякъде като замаяни. Други тичат да откликнат на жалните викове на ранените. Миризмата на пушек и обгоряла плът е непоносима.
— Насам — вика Ема.
Гласът й е твърд като скала. Стои до легнал по гръб млад мъж. Лицето му е кървава пихтия, плътта по гърдите му — разкъсана и силно обгоряла. Но вниманието на Джонатан е привлечено от крака му. От крачола на панталона му стърчи парче раздробена кост. Тежка бедрена фрактура.
— Не мърдай — нарежда му Джонатан на арабски. — Стой абсолютно неподвижно. — После се обръща към Ема: — Ще го шинирам. Жизненоважно е да не мърда, за да не спука бедрената артерия.
Ема притиска раменете му и се бори с буйстването на ранения, докато Джонатан шинира крака.
Джонатан вдига глава и набързо преброява още поне десетима, които имат спешна нужда от помощ. Решението му с кого да започне ще определи кой ще живее и кой не.
— Добре — казва той и поглежда Ема в очите. — Да отидем…
— Къде? — недоумява тя.
— В Женева.
— Наистина ли?
— Онези бели покривки, за които спомена, ми се струват доста примамливи точно в този момент — мрачно въздъхва той.
Джонатан започна спускането по завоите към Бриг. Часът беше 21:45. Температурата — минус три градуса по Целзий. Докато вземаше един остър завой, усети как задните гуми поднасят за секунда. Пътят започваше да се заледява.
Поддържаше добра скорост, въпреки суровото врем. Както и очакваше, по планинския път нямаше почти никакво движение. Преброи шест коли, идващи от противоположната посока. Нито една от тях не беше полицейска. В огледалото за обратно виждане на няколко пъти забеляза фарове зад себе си, ала водачът или бе изостанал, или бе спрял някъде. Според сателитната навигация, до крайната точка оставаха трийсет и осем километра. Отдясно подмина пътен знак с надпис „Лочберг“, а до него — символ на кола, натоварена върху железопътен вагон-платформа.
Ема бе уредила повишението му. Не самата Ема, разбира се, а хората, за които работеше. Началниците й. Изводът бе ясен. Имаха свой човек в Световната здравна организация.
Но кой? Някой в Личен състав? Някой от регионалните вицепрезиденти? Самият генерален директор? Измежду тях преброи един чилиец, един японец, един зимбабвиец, двама англичани и един швед.