Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
— Копие си на Брад Пит.
— Неговата коса е руса.
— На кого му пука? Няма да имам претенции за цвета, стига да ми падне.
Джонатан влезе в спалнята и взе торбата с новите си дрехи. Сложи я на леглото и извади отвътре палтото и тъмносиния костюм. Телевизорът работеше.
Говорителят съобщаваше на италиански, че и вторият полицай от нападението в Ландкарт предишния ден е починал и че издирването на американския лекар, заподозрян в извършване на престъплението, вече се води и в кантона Тичино, където рано сутринта е бил открит трупа на немски бизнесмен. Джонатан седна и се заслуша. Чу името си два пъти. Dottore Джонатан Рансъм. Слава богу, нямаше снимка.
Започна прогнозата за времето, ала Джонатан вече не слушаше. Мислеше си за телевизора на рецепцията, по който течеше анонсът за водещите новини във вечерната емисия, докато се регистрираха, и за портиера, чийто наблюдателен поглед не пропускаше нищо. Ако издирването се водеше и в Тичино, значи полицията трябва да се е свързала с всеки хотел в района. Може би бяха разпространили името и описанието му по факс и нищо чудно вече да знаеха, че се движи в компанията на жена.
Той отвори балконската врата и излезе навън под дъжда. В далечината, покрай езерото, забеляза проблясващи в синьо и бяло светлини на полицейски автомобил. На стотина метра зад него се движеше още един.
Остана загледан в тях, докато мислеше, че портиерът във фоайето нямаше никаква причина да го подозира. Ала светлинките приближаваха под дъжда и той усети, че идват точно към „Алберго дел Лаго“. За него.
— Симон, трябва да тръгваме! — извика Джонатан. — Полицията идва насам!
Симон подаде глава от вратата на банята.
— Полицията ли?
— Имаше репортаж по новините… Портиерът от фоайето. Сигурно той е повикал ченгетата.
— Джонатан, успокой се… Какво има?
— Разбрали са за нас, че пътуваме заедно… Полицията ще пристигне всеки момент. Трябва да изчезваме!
Навлече набързо дрехите, купени от нея същия следобед. Бяла официална риза, тъмносин костюм, кашмирено палто и чифт обувки с връзки. Зърна отражението си в огледалото — костюмът; лъскавата черна коса, безупречно сресана на път встрани.
Ами Ема? Какво щеше да си помисли тя? Той беше врагът. Дяволът, пременен в тъмен костюм. Видът му го отблъскваше. Отново излезе на терасата. Светлините в бяло и синьо се движеха точно в неговата посока. Намираха се на около километър разстояние от хотела. Воят на сирените им се чуваше все по-силно.
— Хайде! — Джонатан прекоси стаята и отвори вратата към коридора. Симон тъкмо обуваше обувките си. Той я повлече със себе си.
— Добре де — обади се тя. — Готова съм.
Отказаха се да използват асансьора и стълбите и продължиха към дъното на коридора, където зад дантелените завеси на френския прозорец имаше тераса с изглед към паркинга зад хотела. Балконската врата беше отключена. Джонатан метна куфарчето на Блиц през парапета и се плъзна надолу по улука.
— Аз няма да успея — извика Симон от терасата.
— Само един етаж е. Аз съм точно отдолу.
— Ами ако падна?
— Ще се справиш. Хайде. Нямаме време!
— Mais merde. — Симон се прехвърли през парапета и без повече приказки стисна улука и се спусна на земята. Всичко свърши точно за три секунди.
— Е, видя ли, че не беше толкова страшно? — усмихна се Джонатан, улови я за ръка и я поведе към главния път. Инстинктът му подсказваше, че двойките изглеждат по-малко подозрителни от самотниците.
Светлините на Италия блещукаха в далечината отвъд езерото. Платноходки и моторни лодки на котва се клатушкаха на повърхността. Идеални убежища, помисли си той.
Първата полицейска кола ги подмина десет секунди по-късно.
В града си хванаха такси и помолиха шофьора да ги закара до Виа делла Нона в Аскона. Щом пристигнаха, Джонатан го инструктира да спре на две пресечки от къщата на Блиц. Дъждът за кратко бе спрял и наоколо цареше тишина и спокойствие. През дантелените завеси на прозорците струеше приглушена светлина. От хълмовете се носеше аромат на борова гора. Наблизо излая куче.
— Нека аз да взема колата — каза Симон и протегна ръка за ключовете.
— Прекалено рисковано е — отвърна той. — Полицията не знае, че съществуваш. Най-добре да си остане така. Чакай ме тук. Ще се върна до десет минути.
Джонатан тръгна по улицата към мерцедеса. Пред външната порта на вила „Принчипеса“ имаше опъната жълта полицейска лента и още една — пред входната врата на къщата. Самотна полицейска кола стоеше на пост на алеята за автомобили.