В плен на магията
- Автор: Хокинс Рейчъл
- Серия: Хекс Хол #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Андонова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В плен на магията». Краткое содержание книги:
Погледнах към дърветата. Ако можеше да се съди по шума, съдбата ми се приближаваше.
И знаете ли какво? Наясно съм, че би трябвало да проявя смелост. Да използвам магията си възможно най-дълго и въобще да се държа в добрите традиции на „Смело сърце“. Само че не исках. Исках само да се разплача. Да прегърна отново майка си и баща си, да видя Арчър. Исках да се уверя, че съм постигнала нещо повече от това да отложа смъртта на Айслин и Финли с няколко минути.
Така че срещу демонските пълчища не се изправиха сурови и непоколебими воини, а една тийнейджърка, по чиито страни се стичаха сълзи, а от двете й страни бяха застанали двамата й най-добри приятели. Насреща ни — връхлитащите пъклени изчадия.
Забелязах силуета на една от феите демони. Насочваше се към нас. Припомних си острите като бръсначи ръбове на крилете й и как се бяха врязали в ръцете на Дейзи. Собствената ми ръка, която бях вдигнала в готовност, започна да трепери. Бях използвала голяма част от силите си, за да измъкна Финли и Айслин от дупката, затова сега магията ми не се вливаше в мен, а по-скоро мързеливо се въртеше около краката ми. Въпреки това имах достатъчно, за да ги задържа още малко.
Феята се приближи и вече ясно чувах плясъка на крилете й. Изстрелях заклинание. Преди обаче то да я достигне, във въздуха изхвърча нещо друго и се уви около глезена й — краят на сребрист камшик. С остър писък феята полетя към земята. Сърцето ми запрепуска развълнувано.
— О, боже! — възкликна Джена.
Нямаше нужда от повече думи. Двете бяхме виждали това оръжие и преди — онзи път, когато Окото нападнаха нощния клуб за магически същества в Лондон.
— Окото! — промълвих невярващо.
След което — вероятно за първи път в историята на магическото общество — демон, магьосник и вампир се спогледаха с радост, когато повторих:
— Това е Окото!
И наистина бяха те. От гората (в тази посока се намираше Итинерисът) един след друг започнаха да се измъкват мъже, облечени в черно.
— Но как? — запита само Кал.
Един от мъжете хукна към нас. Предполагам, че бе възможно да има и друг млад, висок и слаб член на Окото с тъмна чуплива коса, но въпреки това се хвърлих към него.
Сблъсъкът бе толкова силен, че буквално ми изкара въздуха. Не че ми пукаше. Арчър! Можех да дишам и по-късно.
— Реших, че малко помощ ще ви влезе в работа — измърмори той с устни, почти долепени към слепоочието ми. — С мен има само двайсетина човека, толкова успях да убедя да дойдат. Но все пак е нещо, нали?
Прегърнах го още по-здраво.
— Повече от просто „нещо“.
Но колкото и да ми се искаше да остана в прегръдките му (например, завинаги), сега не бе подходящият момент, така че се отдръпнах.
— Опитайте се да не ги убивате, става ли?
Той повдигна една вежда, но аз го спрях с жест:
— Недей. Нямаме време за остроумия. Просто… нека опитат да се въздържат, а? Все още има шанс да ги спасим.
За първи път, откакто се познавахме, Арчър не започна да се шегува. Всъщност не каза нищо, а се върна тичешком към мястото, където битката кипеше най-силно. Аз се завъртях на пети с намерението да се втурна подир Лара.
В крайна сметка обаче се оказа, че няма нужда.
Тя отново стоеше на ръба на ямата — само дето сега от високомерието и задоволството й не бе останала следа. Освен това не бе сама. До нея бе застанала госпожа Касноф, чиято снежнобяла коса бе вдигната в познатата сложна прическа. Облечена бе в един от сините си официални костюми и лицето й вече не бе безизразна пуста маска. Едната й ръка бе вдигната. Едва сега забелязах неподвижността на Лара — явно я задържаше някакво заклинание.
— Някога това училище бе истинско убежище за магическите същества — изкрещя госпожа Касноф. Гласът й бе дрезгав и пресипнал, но в него долавях част от силата на жената, която бе преди. — А пък ти го превърна в истински ад на Земята, Лара!
— Направих го за нас! — викна Лара в отговор. — Това искаше татко!
Госпожа Касноф обаче не й повярва, точно както не й вярвах и аз.
— Това трябва да спре — отсече тя с тон, натежал от десетилетия скръб. — Трябва да спре — повтори и срещна очи те ми над ямата.
И тогава разбрах какво трябва да сторя.
С треперещи ръце измъкнах гримоара от скривалището му и започнах да прехвърлям страниците. Открих описанието на ритуала, който щеше завинаги да погребе дупката. Шепнех думите на заклинанието съвсем тихо, но въпреки това те сякаш обгаряха устата и гърлото ми. Зелената светлина във вътрешността на ямата започна да помръква.