Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
— Сет. Сет. Това беше. Дотук можем да стигнем.
Очите му, пълни с толкова копнеж и страст, задържаха моите.
— Моля те, Джорджина… толкова сме близо… само веднъж…
Бяхме толкова близо. Прекалено близо.
— Не. — Натиснах с длани гърдите му. — Сет, спри. — Бутнах го силно. — Спри! — Освободих се внезапно и залитнах няколко крачки назад, ръката ми улови плота за опора. Прехвърлянето на енергия прекъсна незабавно.
Той протегна ръка да ме подкрепи, но бях застанала прекалено далеч.
— Ти… добре ли си? — попита той.
— Добре съм. Но ти не си. Получих малко… малко от твоята енергия.
— Това не е нищо.
— Не и за мен — казах, все още на разстояние.
— Тази енергия не е твоя — изтъкна той. В очите му все още имаше огън и глад. — Моя е. И мисля, че си заслужава. — Той направи крачка напред. — И мисля, че си заслужава да загубя и още.
Протегнах ръка с дланта напред.
— Спри. Не се приближавай. Не ти вярвам.
Изражението му вече не беше толкова възбудено, по-скоро объркано.
— Ти… не ми вярваш? Не съм си мислил, че някога ще кажеш такова нещо.
— Не това имах предвид. Не съвсем. Искам да кажа… не знам. Едва ли ще ме изнасилиш или нещо такова, но ти си… хм, убедителен. А и напоследък не си на себе си. Откакто те простреляха. Станал си… не знам. Авантюрист. Сякаш преживяваш криза на средната възраст.
— Преживявам житейска криза, Тетида. Не искам да съм от онези хора, които на смъртния си одър осъзнават, че не са живели. Не можеш ли да го разбереш? Окуражаваш Мади да прави вълнуващи неща, а още се опитваш да защитаваш мен?
— Това е… различно.
— Защо? — попита той. — Защо тя да може да рискува, а аз не?
— Защото има голяма разлика между това да катериш скали и да спиш с някой, който ще отнеме години от живота ти. Колко време ще продължи тази криза? Винаги си казвал, че при нас сексът не е най-важен.
— Така е — каза той упорито. — Изобщо не е най-важен. Обичам те поради… толкова други причини. Повече, отколкото дори мога да опиша с думи. Но не искам да умра, без да съм те докосвал. Без да съм те докосвал наистина.
Зяпнах. Беше сериозен. Как можеше да каже, че не иска да умре, без да ме е докосвал, а като ме докоснеше, щеше само още повече да се приближи към смъртта?
— Казваш го, защото отдавна не си правил секс — обвиних го аз. — Превъзбуден си и не мислиш трезво.
— Възбуден съм — съгласи се той — от теб. От жената, която обичам. — Той направи още една крачка към мен, но все още беше далеч и не можехме да се докоснем. — Искам те, Джорджина. Толкова много, че това ме убива. Знам, че и ти ме искаш. Защо се страхуваме от нещо, което никога не сме опитвали? Ще ми се отрази, да. Но да продължаваме години наред… без да сме разбрали… — той поклати глава и въздъхна. — Моля те, Джорджина. Само веднъж. Нека бъдем заедно, наистина заедно.
Преглътнах. Беше толкова сериозен. Толкова сладък. Толкова секси. И, боже помогни, думите му ми се сториха логични. Спокойният начин, по който говореше, почти ме накара да повярвам, че няма значение, че ако се предам и позволя телата ни да се съединят, загубата ще е малка и незначителна. Погледнах го в очите и се опитах да убедя сама себе си, че е разумно, спомних си какво Картър и другите бяха казали. Това беше избор, който Сет трябваше да направи, не трябваше аз да се притеснявам.
Но, разбира се, аз се притеснявах.
— Не — отсякох. — Не мога. Моля те, Сет. Не го прави. Не ме гледай така. И аз те обичам толкова, толкова много. Но не можем да го направим. Повярвай ми, имаш нужда да правиш секс. Върви и намери някого, когото и да е. Няма значение. Не ми пука. Това ще реши проблема и на двамата ще ни е по-лесно да продължим.
— Пука ти — каза той със смъртоносно спокоен глас. — Казваш, че не ти пука, но не е вярно.
— Не и ако така ще останеш невредим.
— Това не е важно.
— По дяволите! Важно е! — изкрещях аз и се хвърлих напред. Ударих го с юмруци (леко) по гърдите и всички чувства, които се бяха насъбрали в мен по време на спора ни, изведнъж се отприщиха. — Не разбираш ли? Трябва да те пазя! Ако нещо ти се случи, ако аз съм виновна, че нещо ти се е случило, това ще ме убие. ТОВА ЩЕ МЕ УБИЕ. Няма да го понеса. Няма да понеса, ако нещо ти се случи. Това ще ме убие!
Спрях да крещя и срещнах погледа на Сет. Никой не каза нищо. Той гледаше надолу към мен и аз знаех какво си мисли. Защото аз мислех абсолютно същото. Току-що бях повторила на глас думите на Хю, нещото, за което Сет се притесняваше. Когато избухнах, бях нарушила баланса. Вече проблемът не беше, че Сет ще бъде наранен. А че аз ще бъда наранена.