Сънят на сукубата

Всичко започна с треска и болки, но и двамата знаехме какво значи това. Той не обърна внимание и продължи да работи, докато симптомите започнаха да се трупат. Накрая не можеше да се бори повече. Зарязах другите си пациенти и се посветих изцяло на него.

— Трябва да помагаш на другите — каза ми той един ден. Кожата му беше розова и на петна, черни подутини бяха започнали да се появяват около лимфните му възли. Въпреки болестта и умората, той все още ми се струваше красив. — Не се тревожи за мен.

— Трябва да се тревожа за теб. Никой друг не го прави. — Това беше вярно. Андрю беше помогнал на толкова хора, а никой не дойде при него, въпреки че оздравелите не се разболяваха повече.

— Това няма значение — каза Андрю със слаб глас. — Доволен съм, че те са живи.

— И ти ще оживееш — казах упорито, въпреки че симптомите започваха да сочат друго. — Трябва да оцелееш, за да продължиш да вършиш глупавите си добри дела.

Той успя да се усмихне.

— Надявам се, но мисля, че времето ми на този свят е на привършване. Ти обаче… — той ме погледна, наистина ме погледна, и аз се изненадах от любовта, която се изписа на лицето му. Знаех, че го привличам, но не очаквах такива дълбоки чувства. — Ти, Сесили… няма да се разболееш. Ще продължиш, силна и здрава, и красива. Усещам го. Бог те обича.

— Не — казах тъжно. — Бог ме мрази. Точно затова ме оставя да живея.

— Бог ни праща изпитания, с които знае, че ще се справим. Ето, вземи това. — Той докосна златния кръст около врата си, но беше прекалено слаб, за да го свали. — Вземи го, когато си замина.

— Не, Андрю, ти няма…

— Вземи го — повтори той, толкова твърдо, колкото можа. — Вземи го и когато го погледнеш, си спомняй, че Бог те обича и знае, че няма нещастие, което да не можеш да понесеш. Ти си силна. Ще издържиш.

Горещи сълзи се изляха по бузите ми.

— Не трябваше да го правиш — казах му. — Не трябваше да им помагаш. Щеше да живееш, ако не го беше направил.

Той поклати глава.

— Да, но тогава нямаше да мога да живея със себе си.

Андрю умря няколко дни по-късно. Останах до него до края, но всеки миг беше агония. Мразех да гледам това, което беше станало с него и бях по-убедена от всякога, че няма добра сила, която да се грижи за хората.

Той умря спокойно и тихо, както и живя. Друг свещеник дойде да му даде последно причастие, когато моментът настъпи, и последните съзнателни мигове на Андрю отразяваха надежда и категорична вяра в отвъдното. Останах, за да съм сигурна, че погребението ще бъде уредено, не че имаше фанфари и прочее. В онези дни нямаше бдения и погребални домове, поне не за хора като него.

Малко след това напуснах Англия и отидох на континента и не след дълго болката от смъртта му започна да приема нова форма. О, той още ми липсваше — все още горях и болеше, сякаш бяха откъснали част от мен. Освен това обаче чувството ми на вина създаде своя собствена болка. Имах чувството, че можех да се погрижа и подобре за него. Че е трябвало да настоявам да тръгне с мен, когато чумата дойде. Или че е трябвало да помагам много повече в грижите за болните и така да го предпазя от човека, който го беше заразил.