Сънят на сукубата

Същата тази част ме беше спряла да не тръгна след Андрю онзи ден в градината, след като се скарахме за Черната Смърт. Бях го оставила да си отиде, да се махне от пътя ми и после го избягвах. Когато чумата най-накрая дойде в нашия град, епископът беше един от първите, които избягаха. Аз заминах с него и домакинството му. Също като в «Маската на червената смърт», нямаше къде да се скрием от болестта. Все пак някои места бяха по-безопасни от други и епископът се погрижи да отидем на такова място. Той оцеля.

Месеците минаваха и до нас постепенно стигнаха разкази и слухове за града, в който бяхме живели. Дотогава вече ми беше писнало от Джефри и бях решила, че е време да продължа. Бях получила разрешение от архидемона ми да бъда прехвърлена във Флоренция. Една нощ се измъкнах от къщата на Джефри и поех на дълъг път. Старият ми град ми беше по път и седмица по-късно минах през него.

Град, през който е минала чумата, не изглеждаше така, както съвременните хора си го представяха. По улиците нямаше купчини тела или нещо такова. Невинаги. Все пак Европа беше преживяла Черната Смърт и цивилизацията съществуваше и в най-тежките моменти. Земеделието вървеше, още се строяха къщи, още се раждаха бебета.

Градът обаче ми се стори по-тих и по-меланхоличен, отколкото когато живях там. Андрю не беше в църквата, когато отидох, и старецът, който се грижеше за земята, ми каза, че отишъл да помага на енориашите в един от по-бедните квартали.

Намерих го там, в дома на един пивовар. Пивоварът имаше голямо семейство (осем деца) и живееше с двамата си братя. Къщата беше малка, претъпкана и мръсна. Всички бяха болни, с изключение на жената на пивовара, която уморено се опитваше да помогне на Андрю в грижите за семейството й.

— Сесили? — попита той учудено, когато ме видя. Беше коленичил до едно момче тийнейджър. Нещо вътре в гърдите ми разцъфна от радост и облекчение. Андрю беше жив. Беше останал, беше се борил с болестта и беше победил.

Приближих се до него и коленичих. Жената даваше вода на малко момиче и ме погледна неспокойно. Дрехите ми не бяха копринени, но личеше, че принадлежа на друга прослойка и тя не знаеше как да се държи с мен.

— Ти си жив — въздъхнах. — Толкова се притеснявах. Притеснявах се, че повече няма да те видя.

Той се усмихна с онази негова нежна усмивка и аз забелязах новите бръчки около очите му.

— Бог не е искал още да ни разделя — каза той.

Погледнах момчето. Бях решила, че Андрю го храни или нещо такова, но тогава осъзнах, че му дава последно причастие. Момчето беше без риза и можех да видя по врата и мишниците му прословутите черни гнойни подутини, от които чумата беше получила името си. Чумата обикновено постигаше своето за около седмица, но от изпитият му вид човек би си помислил, че е на смъртно легло от години. Очите му трескаво блестяха и не знаех дали изобщо забеляза присъствието ми.

В гърлото ми се надигна жлъч и отклоних поглед. Изправих се и казах на Андрю: