Сънят на сукубата

— Значи… тя е прикривала следите си — свих рамене. — И каква е моята роля?

— Използвала те е, за да се скрие. По два различни начина. Играела е на сигурно. Като е взимала енергия от теб и от хората, тя е удвоила силите си. Така й е било много по-лесно да се скрие. Когато силата й е нараснала, мисля, че е започнала… да се крие в теб.

— Гадост. — Изведнъж се почувствах изнасилена. — Как е възможно това? Тя… сега тук ли е? — погледнах към долната част на тялото си, сякаш можех да видя нещо.

Той се вгледа в мен.

— Не, не мисля. Може би е получила достатъчно енергия, за да се разхожда свободно известно време. А как го прави? Животът и енергията текат през теб и до известна степен самата тя е и двете неща. Ти си проводник на тези сили.

— Иска ми се хората да спрат да ме наричат така. Сякаш съм някаква машина.

— Не е вярно. Когато се слее с теб, получаваш бегла представа за делата й. У теб преминават подробности за нещата, които е натворила, въпреки че силно се опитва да скрие и тях, и себе си.

— Как?

— Чрез сънищата ти — каза Винсент. — Разсейва те със сънищата. Щастливи, обсебващи сънища, към които започваш да се пристрастяваш. Подсъзнанието ти е толкова запленено от тях през нощта, че не усещаш как изсмуква енергията ти, докато спиш.

Облегнах се назад втрещена. Бях си имала работа с много странни гадории (впечатляващ брой, от които се случиха през последните няколко месеца), но това изби рибата. Кожата ми настръхна и изпитах сюрреалистичното усещане, че тялото ми не е вече мое.

Притесни ме и фактът, че сънищата ми бяха за отвличане на внимание, целяха да ме извадят от равновесие и да не разбера какво става. Бяха толкова сладки… толкова силни. Аз лелеех за тях, а се оказаха лъжи. Илюзии, създадени от чудовище, с цел да скрие паразитния си контрол върху мен. Това накърняваше красотата на сънищата. Обичах момичето. Исках да вярвам в нея. Исках тя да е истинска.

— Е — каза Джоел рязко, присвитите му очи бяха забити в мен, — трябва да използваме сукубата, за да примамим Никта — и той махна с ръка към мен. — Хайде. Върви и съблазни някоя бедна душа, та Никта да се върне.

Потръпнах. Ясмин се вгледа в него.

— Не виждаш ли, че е разстроена? Покажи малко състрадание.

— Поданиците на злото не заслужават състрадание — промърмори той.

Уитни стоеше до вратата в другата част на стаята. Тя говореше рядко и гласът й ме изненада.

— Всички създания заслужават състрадание. — Вдигнах поглед и срещнах очите й. Те бяха тъмни и бездънни, изпълнени със сила и емоция. Имах чувството, че падам в тази чернота, както понякога ми се случваше с Картър. Реших, че компанията на ангелите не ми харесва. Те обичаха да се ровят в душите и обикновено го правеха и с мен.

Отново настъпи неловка тишина.

— Добре, добре — казах. — Не е нужно да изливаме чувствата си и да си стискаме ръцете. Кажете ми какво да правя.

— Ти ще си примамката, Джорджина — каза Картър.

— Аз винаги съм примамката — оплаках се. — Защо така? Защо продължават да ми се случват такива неща? — Не много отдавна трябваше да бъда примамка за полубог, който изнасилваше хора. Това не ми харесваше преди, не ми харесваше и сега.