Сънят на сукубата

— Здрасти — казах и седнах до нея. — Как…?

Не я бях докоснала, но Кайла се дръпна от мен, сякаш я опарих. Тръгна назад, смъкна се от дивана и изчезна от стаята. Чухме малките й крачета по стълбите, докато бягаше към стаята си.

Изненадано погледнах другите.

— Какво направих?

— Нямам представа — каза озадачена Андрея. — Беше добре цяла вечер.

— Нещо я е прихванало — каза Тери. — С децата никога не се знае. Особено с момичетата. — Той разбърка косата на Кендъл и тя изпищя.

Всички бързо забравиха за Кайла и продължиха да се сбогуват със Сет и мен. Аз обаче им отговарях с половин уста. Кайла винаги се радваше да ме види, а последния път ми засвидетелства специално доверие. Този вечер ме беше погледнала с ужас. Защо? Просто не беше в настроение? Или у мен имаше нещо на някакво друго ниво, което не можех да забележа?

Точно преди да тръгнем, попитах дали мога да кажа на Кайла довиждане и да поговоря с нея. Качих се горе и я открих свита на кълбо в ъгъла на леглото, стиснала еднорога. Очите й се разшириха от ужас, когато ме видя, и аз спрях до вратата.

— Здрасти — казах. — Добре ли си?

Тя не отговори, само ококори още повече очи.

— Няма да идвам по-близо. Обещавам. Но, моля те… кажи ми. Какво виждаш? Защо се страхуваш от мен?

За миг реших, че няма да ми отговори. После, най-накрая, тя промълви толкова тихо, че едва я чух.

— Ти си лоша — прошепна тя. — Защо си толкова лоша?

Не това очаквах. Мислех, че ще ми каже, че нещо зловещо виси над главата ми. Нещо в думите на Кайла накара стомаха ми да се свие. Знаех, че съм лоша, това беше част от значението на «слуга на Ада». Живеех ден за ден с неизменното задължение да съблазнявам и покварявам мъже. Някак си обаче, когато малката каза, че съм «лоша», това ми се стори най-жестоката и скверна обида. Без да й кажа каквото и да е друго, тръгнах надолу по стълбите.

Докато карах Сет към къщи, му разказах последните новини за ангелите и липсата, на какъвто и да е напредък.

— Някакво създание те преследва, а ти си решила да отидеш на работа? — прозвуча едновременно развеселен и ядосан. — Можеше да дойдеш на кино с мен.

— О! — Почувствах се глупаво. — Не исках да прекъсвам братската ви среща.

— И — добави той — си забравила.

— Теб никога не те забравям — отсякох, — но нещо се разсеях.

— Странно как това извинение не минава, когато ролите ни са разменени…

Отново нямаше никого, когато влязохме в апартамента ми. Оставих палтото си и талисмана на Данте в спалнята и отидох да седна на дивана при Сет.

— Мразя да чакам — казах му. — Защо все така се случва? В живота ми настъпва някаква голяма свръхестествена криза, а аз трябва да стоя мирно и да се чувствам безполезна. Винаги завися от някого другиго.

— Не е вярно — каза той, преплитайки пръсти с моите. — Ти си прекрасна и способна, но не можеш да правиш всичко.