Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
студено и беше сгърчен на една страна, което си беше късмет, защото в устата му имаше вкус на
стара мед, а кръвта засъхваше под носа му и около врата. Ако беше паднал по гръб, можеше да се
е задушил до смърт. Усещаше гърдите си, сякаш някой беше пуснал скала върху него. Ушите го
боляха и свистяха, което беше признак, че все още има тъпанчета, с които да чува. В началото
беше помислил, че звукът е само от взривната вълна, но после, когато се претърколи по гръб, дишайки тежко от болката, видя кълба черен пушек, които се биеха по синьото небе, и осъзна, че
това, което беше чул, беше заглушеното пукане на огън, който още не се е разгорял.
Да седне, беше упражнение, което се превърна в бавно мъчение. Всичко го болеше. Вече не
кашляше от червеното нещо, така че дробовете му май бяха добре. Един взрив би могъл да убие
по много различни начини. Някои (като например да бъдеш изпарен или набучен от шрапнели,
или да ти изтече кръвта, защото кракът ти го няма) бяха много по-бързи от други. Ако имаш
късмета да си твърде близо до взривната вълна, кухите органи - дробове, сърце и черва - можеха
да се пръснат понякога бързо, понякога бавно. Когато най-накрая се изправи, се подпря на лакти
и се концентрира върху това да движи въздуха навътре и навън от болезнените си дробове. Той
разгледа това, което беше останало от сградата... и осъзна точно какъв късмет беше имал.
Църквата приличаше на нещо, излязло от туристическа брошура, която рекламираше
обиколка на руини на замък. Кулата се беше сринала в ореол от камък и натрошено дърво.
Осакатени месингови камбани и пръски разбито цветно стъкло блестяха в снега. Взривът беше
достатъчно мощен, за да запрати най-малките камбани към края на гората, там, където се
намираше паркингът на църквата. Короните на няколко близки дървета, предимно стари
вечнозелени, бяха прекършени, докато други - по-тънки широколистни - бяха прекатурени от
ударната вълна. Три стени все още стояха, но останалото от църквата беше изтърбушена коруба, заобиколена от взривени седалки и от пърхащи останки от парцаливи книги с химни.
Той трябваше да е мъртъв. Бяха вързали животните на около двеста метра. Беше решил, че е
покрил половината от това разстояние, преди да пусне поводите и да се затича към църквата.
Така че плюс още петдесет метра преди експлозията? И в двата случая беше прекалено близо.
Това, че беше отхвърлен толкова далеч назад, че беше изпаднал в безсъзнание и че от носа и от
ушите му беше потекла кръв, го доказваше. Ако експлозията беше станала, да речем, в град или
на тясна улица, сврьхналягането от взрива щеше да спука сърцето му и да пръсне дробовете му
на парчета. Това, което му беше спасило задника, беше, че църквата стоеше сама, без близки
сгради или дори дървета, които да хванат и да усилят ударната вълна.
Той беше жив благодарение на сляп късмет и това беше всичко.
По някакво чудо все още имаше оръжията си: узито на ремъка, бравото на Джед, прибрано в
калъфа на гърба му, и глока - глока на Алекс, както мислеше за него, в кобура на кръста. Имаше и
допълнителни амуниции, прибрани в жилетката му, което също беше късмет, защото конете се
бяха пръснали. От следите им беше разбрал, че поне единият не се беше отправил обратно към
лагера. И точно той, както се надяваше, щеше да бъде неговият транспорт, но да го проследява
сега, щеше да бъде грешка. Вместо това Том беше разритал снега, за да скрие кръвта си, после бе
съблякъл жилетката и я беше използвал, за да разчисти мястото, където беше лежал, и
обърканите следи, които беше направил, когато беше тръгнал към дърветата.
Те дойдоха няколко часа по-късно. По това време Том вече се беше преместил по посока на
вятъра дълбоко в гората, скривайки се високо в короната на гъст як кедър. Бяха трима и той
разпозна всички тях. Четвъртитата компактна рамка на Мели беше лесна. С бялата коса, от-
рязана късо и стегнато, и с черната униформа, с начина, по който се държеше, Том беше решил, че старецът беше свикнал да командва.
„Боже мой, познавам те! - Умът му се беше върнал към битката с онова момиче с
кръвясалите очи на снега. - Ти си един от хората, които видях да гледат от гората.“ Третият беше
хлапе, момче в бял камуфлаж. Главата му беше вирната, сякаш изпробваше въздуха. Търсеше
него. Том беше твърде далеч, за да види очите на момчето, но знаеше, че са оцветени в същото