Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Стоях и го гледах. Голото му теме, тънките светли къдрави коси около ушите му, тъмната брада…
— Добре — казах аз, преди да се обърна и да се отправя към вратата. — Благодаря ти за помощта — добавих.
После излязох през вратата, поех по посока на червените стрелки из влажния бетонен коридор и се заковах на място.
Спрях се. Може би и той някога е бил млад, разбира се. И тогава сигурно не е бил плешив, а с гъсти руси къдри върху целия череп. И не така брадясал, а с лек мъх по бузите, или тогава се е бръснел добре…
Обърнах се и тръгнах назад. Влязох пак в клуба. Воге беше в най-далечния му ъгъл, на прага на вратата към мъничката си канцелария. Той не помръдна и не продума, когато се приближих. Просто ме гледаше въпросително. Направих две крачки към него и спрях. Тогава казах:
— Ти си познавал Венке Андресен, Воге. От някога. Видях те в един фотоалбум.
По лицето му разбрах, че попадението ми е точно.
36
Сега изглеждаше така, сякаш го бях заварил да бърка в чужда каца със зеле. Гледах го как стои на едно място и с всяка изминала секунда се убеждавах, че имам право. Той е присъствал някога в живота на Венке Андресен, все още се мъдреше във фотоалбума й, а сега се намираше тук, само на няколкостотин метра от мястото, където така брутално бе убит нейният мъж, или бившият й съпруг. Без това да имаше някакво значение или тези неща да бяха взаимосвързани, все пак беше донякъде подозрително, че той самият не бе споменал нищо за това.
Воге се обади:
— И какво от това? — Само че сега гласът му беше съвсем тънък, тънък и без сарказъм. — Какво значение има кого съм познавал преди много години?
Казах:
— Всичко има значение, когато умират хора. Особено по този начин. Ти си я обичал, а? Ти си ходел след нея, преследвал си я навсякъде? Там, където се е премествала, си се премествал и ти? Чувал съм за любовници, които са се лишавали от всичко и са се премествали на много по-лоши места само за да бъдат близо до тази, която обичат.
Той каза свирепо:
— Да те вземат дяволите, Веум! Аз така те презирам, че… че…
Той направи няколко заплашителни крачки към мен.
— … че би могъл да си помислиш да ми забиеш сгъваем нож в корема? Така ли постъпваш с тези, които не обичаш, Воге?
Лицето му почервеня, втвърди се.
— Радвай се, че няма свидетели на това, което каза, Веум, защото иначе щеше да си хапеш задника в някоя съдебна зала. Не те обичам, защото винаги правиш прибързани заключения, защото винаги натрапваш на хората мисли, които те никога не са имали…
— Опяваш ми като един познат, когото току-що срещнах — казах.
— Само че не е така, както си въобразяваш, Веум. Да, аз познавах Венке отпреди време. Бяхме заедно няколко летни месеца, август, септември, и нищо повече. Аз… — Той вдигна рамена. — Аз може би си мислех, че от връзката ни ще излезе нещо. Тя, тя беше много по-различна от повечето други жени, с които съм имал работа. Не толкова интелектуална може би. Но по-открита. Готова да приеме нови импулси. Топла и добра… и… да, жена, в която човек може да се влюби повече, отколкото в други жени. Ала… за нея аз не представлявах нещо особено, така поне мисля. Разделихме се, и край. Всеки си тръгна по пътя, а когато случайно се срещнахме тук, разбрах, че сме съседи…
— Кога бяха тези летни месеци?
Той ме погледна съвършено равнодушно, сякаш беше стара засъхнала гъба пред черната дъска в заключена класна стая, към края на дългата и знойна лятна ваканция.
— Ами трябва да са били през 1966-а, не, през 1967-а. Преди единайсет години. Цяла вечност от тогава, нали, Веум?
Единайсет години. Той беше прав — цяла вечност. През август — септември 1967 година ходех в „Сошиалскулен“ в Ставангер. Току-що бях срещнал Беате и правехме с нея безкрайни разходки по Сулстранден, убедени, че можем така да вървим безкрай, хванати ръка за ръка, срещу студения вятър, духащ откъм морето, и с палещото гърбовете ни кърваво слънце.
Казах:
— Значи ти никога не си я забравял? Тя е била по-различна, казваш. Така е с нас, мъжете. Винаги се намира някоя, която сме обичали и която сънуваме през целия си живот, макар да правим всичко възможно, за да не я срещнем отново — вече с посивели коси, отпуснати гърди и коремче. Във всички случаи тя е станала по-стара, а няма вечни сънища, защото всички те са в основата си илюзорни. Само че за някои от нас е много трудно да възприемат достоверността на обстоятелствата, които други вече са разбрали.