За подмяна

— Първо трябваше да те примамим навън с помощта на милия господин Хауи, за да протече мисията ни успешно. Защото на теб ти се носи славата, че се вреш все където не трябва.

— Много умно — отбелязах аз. — И какво ще правите със Суедж?

— Ами нищо особено. Тя е собственост на другиго и ние само трябва да му я доставим. Но виж, за втората дама имаме нещо наум. Е, не за дълго. Ихандим бързо им се насища — той има проблем с хората с нормални очи.

— Какво направихте с другите? — Задавах въпросите си, без никакво намерение да печеля време, поне засега. Питах всичко, което ми дойдеше наум, както за да чуя отговорите, така и по друга причина. Пистолетът, насочен срещу мен, не потрепваше и това ми даде основание да се убедя какъв късмет съм имал снощи, за да се справя с този човек. Малкото време, което ми оставаше, едва ли надвишаваше минута — една бариера във времето, която едва ли щях да мога да преодолея.

— Това е без значение за теб — успокои ме онзи. — Няма да те има, за да се вълнуваш за съдбата им.

— Изненадан съм, че още живея — отговорих му аз. — Впрочем, както че и ти си жив. Тази дупка в главата ти поне не те ли боли? Или другата в шията и третата — в рамото?

— Ти нищо не разбираш — каза той с нотка на едва доловим гняв. — Ти се измъкна. Нямаш никаква представа.

— Ами защо тогава не ми обясниш? — предложих му аз с примирителен тон. — Явно ме държиш жив с някаква цел. Сам казваш, че съм бил там. Може би ще мога да разбера.

Мъжът рязко се изсмя, попарвайки всичките ми надежди. Изобщо не беше глупав. Беше си абсолютно и безвъзвратно луд. Внезапно осъзнах, че съм застанал на финалната линия на живота.

— Жив си, защото трябва да намерим друг — обясни той. — И мислим, че ти знаеш къде е той. Сега или ще ми кажеш, или ще те убия.

— За кого говориш? — попитах аз, макар че знаех.

— За Виналди — каза мъжът и се озъби, разкривайки ми омразата си. — Нямаш си представа колко ни се иска да се срещнем с тоя тип.

— Ама защо не го каза веднага — чу се глас и Виналди изникна зад мъжа. Той се извърна рязко към него и Виналди стовари в лицето му едно от столчетата пред бара с достойна за уважение математическа прецизност. Едно от крачетата се счупи, черепните кости на онзи се пукнаха като яйчена черупка и нещастникът рухна по очи на пода.

Виналди мрачно ми се усмихна и влезе при нас.

— Не си във форма, Рендал. Аз знаех, че това е капан. Точно затова настоях да дойда с теб. — Той прекрачи тялото и извади пистолет. Лицето му беше потъмняло от гняв и неумолимо.

— Не го застрелвай — извиках аз и на свой ред извадих пистолета си, доволен, че най-сетне ще намеря занимание за ръцете си.

Виналди вдигна поглед към мен.

— Какви ги дрънкаш? Разбира се, че ще го застрелям.

— Ако го направиш, аз ще застрелям теб — заплаших го аз и с твърда крачка се приближих до него. — Що се отнася до моята форма и твоите предчувствия, ще ти кажа само, че ако беше останал при Ниърли, нямаше нищо да им се случи. — Виналди се намръщи, но щракна обратно предпазителя на пистолета. Обърнах се към Хауи, който продължаваше да стои до стената, вероятно питайки се кой ли от нас представлява по-голяма заплаха за него. — Хауи, донеси малко скоч лента.