Проклятието на черната луна

– Адът да не е замръзнал? – попита той сухо.

– Смешно. Няма да ти задавам въпроси тази вечер, Баронс. Ще поискам от теб три действия – изглежда, интуицията ми беше избрала план. Надявах се да е здрава.

В очите му се разви тъмната змия на интереса.

– Продължавай!

Бръкнах под якето си, извадих Копието от кобура и му го подадох.

– Ето! Вземи това!

Това беше моментът на истината. Толкова прост. Толкова убедителен.

Тъмните очи се присвиха, змията зад тях се размърда.

– С кого си говорила, госпожице Лейн? – попита той меко.

– С никого.

– Кажи ми какво целиш или няма да играя малката ти игра!

Нямаше място за преговори в гласа му. Свих рамене. Беше време да наложа този сблъсък.

– Чух, че Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини.

– Значи сега не ги ям – каза той, напомняйки ми предишните обвинения, които му бях отправила, – а съм от тях? Имаш развинтено въображение, госпожице Лейн.

– Просто го вземи! – казах ядосано. Напрежението ме убиваше. Знаех, че няма да го вземе. Не можеше. Баронс беше Вкопчвач. Това беше всичко.

Дълги, силни, елегантни пръсти се сключиха около стоманата. Той взе Копието.

Бях удивена, сигурна, че чертите му ще се изкривят от болка. Погледът ми пробягна по лицето му.

Нямаше трепване на клепач, нито дори най-малкото изместване на мускул. Нищо. Ако изобщо имаше нещо, то беше досада.

Той ми го предложи обратно.

– Доволна ли си?

Отказах да го взема. Може би, ако продължеше да го държи, нещо щеше да стане.

Той чакаше.

Аз чаках.

Накрая започнах да се чувствам глупаво и взех Копието обратно. Той пъхна ръце в джобовете и ме изгледа хладно. Бях поразена. Баронс не беше Ънсийли. До този момент не бях осъзнавала колко напълно бях изградила случая си срещу него и го бях осъдила. Това обясняваше всичко – дълголетието му, силата му, познанията му за фае, защо Сенките го оставяха на мира, защо В’лане се страхуваше от него, защо лорд Господар си беше отишъл – всичко това имаше смисъл, ако Баронс беше Ънсийли. Но той не беше. Току-що го бях доказала. А сега трябваше да се върна към първи квадрат и да започна да се чудя отново какво е той.

– Опитай се да не изглеждаш толкова разочарована! Някой може почти да помисли, че си искала да съм Ънсийли, госпожице Лейн. Какво е второто ти искане?

Исках той да е нещо. Исках да съм способна да го прикача някъде и да спра да се разкъсвам – в един момент да вярвам, че е моят ангел на отмъщението, в следващия да съм сигурна, че е самият дявол. Не можех да живея така и да не зная на кого да се доверя. Разконцентрирана избълвах:

– Искам да ми дадеш Кълбото Д’Жай.

– Защо?

– За да го дам на Шийте зрящите.

– Доверяваш ли им се?

– За това – обясних. – Вярвам, че ще го използват за по-велико добро.

– Презирам този израз, госпожице Лейн. В негово име са извършвани безброй жестокости. Какво е това по-велико добро, ако не хамелеона на тиранията? От еони променя кожата си, за да засити глада на текущия управник за политическо и духовно господство.