Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Баронс все още се извиняваше или се опитваше да подходи с добро. Сутринта, когато се бях събудила, пред вратата ми имаше четири пазарски торби и два чувала, пълни с нови дрехи. Подлудяваше ме мисълта, че Баронс е пазарувал за мен. Особено като се вземе предвид какво имаше в някои от тези торби. Мъжът имаше изключителен вкус и око за всеки детайл. Всичко ми ставаше. Това също ме подлудяваше.
Звънецът над вратата издрънча и Баронс влезе. Беше като нощта в костюм на Армани, ботуши със сребърни носове, черна риза и тъмни очи.
– Не си правиш труда с Огледалото тази вечер? – казах нехайно. – Или си забравил, че знам как минаваш през него?
– Коленичи пред мен, госпожице Лейн!
Думите му ме обградиха, проникнаха в мен, тласнаха ме на колене като човек пред Фае.
– Това не те ли прогаря? – той ми предложи една от най-плашещите си усмивки. – Да коленичиш пред мен сигурно обижда всяка част от напереното ти малко същество.
Щях да му покажа какво значи наперено. Стиснах зъби и се опитах да се изправя. Опитах се да почеша носа си. Не можех да направя дори това. Бях толкова прикована на място, колкото човек в усмирителна риза.
– Защо заповедта ти заключва цялото ми тяло? – поне гласните ми струни работеха все още.
– Не го заключва. Заповедта ми само те държи на колене. Останалата част от теб е свободна да се движи. Ти се пренапрягаш. Мъчиш се толкова силно, че се заключваш. Когато някой използва върху теб Гласа, те държи само до буквата на заповедта му. Запомни го! Затвори очи, госпожице Лейн!
Не беше заповед, но все пак го направих. Успях да размърдам пръсти, после целите ръце. Разръчках наоколо из главата си. Мястото на Шийте зрящ гореше, но всичко останало беше тъмно. Мястото на Шийте зрящ нямаше нищо общо с устояването на Гласа.
– Коя си ти? – попита той.
Какъв странен въпрос! Той не знаеше ли всичко за мен? Бих искала да мога аз да използвам Гласа върху него за този въпрос.
– Аз съм Мак. МакКайла Лейн – може би О’Конър по кръв, но Лейн в сърцето си.
– Остави името! Коя си ти?
Свих рамене. Ха! Сега само коленете ми бяха приковани. Останалата част се движеше свободно. Разперих ръце, за да съм сигурна, че знае.
– Момиче. На двайсет и две. Шийте зряща. Дъще-...
– Етикети – каза той нетърпеливо. – Коя си ти, по дяволите, госпожице Лейн?
Отворих очи.
– Не схващам.
– Затвори очи! – Гласът отекна от стена към стена. Очите ми се затвориха, сякаш бяха негови. – Ти съществуваш само вътре в себе си – каза той. – Никой не те вижда. Ти не виждаш никого. Ти си без критика, отвъд присъда. Няма закон. Няма редно и грешно. Как се почувства, когато видя тялото на сестра си?
Изпълни ме ярост. Ярост към това, което беше сторено с нея. Ярост към него, че го споменаваше. Мисълта, че никой не може да ме види или да ме съди, беше освобождаваща. Издух се от скръб и гняв.
– Сега ми кажи коя си!
– Отмъщение – казах с леден глас.
– По-добре, госпожице Лейн. Но опитай отново! И когато говориш с мен, свеждай глава!
Кървях на няколко места, когато вечерният урок приключи. На няколко места. Сама си бях нанесла раните.
Разбирах защо го беше направил. Беше трудна, е, не точно любов, но труден житейски урок. Трябваше да го науча. И щях да направя каквото трябваше.
Когато ме накара да взема ножа и да се порежа, бях видяла проблясък на светлина в мрака вътре в черепа ми. Все пак се порязах, но нещо дълбоко в мен се беше раздвижило. Беше там някъде, само да можех да разровя достатъчно дълбоко, за да стигна до него. Чудех се коя щях да бъда, докато стигна там. Затова ли Баронс беше станал такъв? Кой беше поставял Джерико Баронс на колене? Трудно можех дори да си го представя.
– Нараняваше ли се, докато учеше? – попитах.
– Много пъти.
– Колко време ти отне?
Той се усмихна едва.
– Години.
– Това е неприемливо. Трябва ми сега. Трябва да съм способна да устоявам на Гласа или никога няма да мога да приближа ЛГ.
Мислех, че ще спори за приближаването до ЛГ, но той само каза:
– Ето защо пропускам години обучение, откарвам те далеч напред в трудната територия. Тази вечер беше едва началото на... болката. Ако не ти харесва накъде вървим, ми кажи тук и сега! Няма да питам отново. Ще те притискам толкова, колкото сметна, че можеш да понесеш.