Проклятието на черната луна

Той изглеждаше объркан.

– Той е този, който прави магията срещу нас?

– Уф! – казах.

– Не ми уф-кай, момиче! – изръмжа той, гърленото му шотландско произношение се долавяше по-силно.

– Как може да знаеш толкова много неща, но нито едно от важните? Вие сте тези, които се предполага да пазят стените!

– Да, стените – каза той. – И го правим. Даваме всичко от себе си. Със собствената си кръв. Не можеш да направиш нищо повече от това, освен ако не искаш да се върнем към архаичните методи и да жертваме един от нас. Идея, която се върнах у дома, за да проуча, но бях принуден да приема, че няма да подейства. Ами Шийте зрящите? Те не трябва ли също да правят нещо? – той хвърли обвинението ми в небрежност към работата обратно към мен.

– Да. Всъщност правят. Те е трябвало да пазят Книгата – опитах се да се дистанцирам и да се оправдая.

Той отвори уста, затвори я отново, после избухна:

– Вие сте тези, които са имали Шинсар Дъб? Знаехме, че някой я пази. Просто не знаехме кой. О, за Бога, момиче! Какво сте направили с нея? Изгубили сте проклетото нещо?

Натъртих на местоименията отново.

– Те са я загубили. Аз не съм част от тях.

– На мен със сигурност ми приличаш на Шийте зрящ.

– Не се опитвай да ме обвиняваш, Скоти! – сопнах се. – Твоите чичовци е трябвало да пазят стените. Шийте зрящите е трябвало да пазят Книгата. Фае е трябвало да отнемат паметта на ЛГ, преди да го захвърлят на нас, а аз трябваше да съм у дома със сестра ми и да играем плажен волейбол. Вината не е моя. Нищо от това не е по моя вина. Но по някаква идиотска причина изглежда съм способна да направя нещо. И се опитвам, затова се махни от главата ми!

Бяхме лице в лице, дишахме бързо и плитко и се взирахме един в друг. Двама младежи, живеещи в свят, който се разпада по шевовете, правещи каквото могат, за да го спрат, които бързо осъзнават колко малки са шансовете. Трудните времета водят до тежки думи, предполагам.

Той вдиша и издиша бавно.

– Чичовците ми искат Баронс да им помогне да удържат стените на Сауин. Казват, че е обучен от друиди и не се бои от тъмната страна.

Изсмях се. Не, той определено не се боеше от тъмната страна. Понякога бях съвсем сигурна, че той е тъмната страна.

– Прав си. Ужасна идея е. Той не просто знае, че вие го шпионирате, Баронс е наемник до костния си мозък. Той не дава миша петуния за някой друг, освен за себе си. Защо на него да му пука, ако стените паднат? Всички се боят от него. Той няма нищо за губене.

– Какво каза току-що?

– С две думи – не му пука.

– Каза, че той знае, че го шпионираме. Как?

Плеснах се по челото умствено. Напълно бях забравила най-важната причина да дойда тук. Набързо преразказах как Баронс беше използвал Гласа, за да ме разпита за последните ми действия и че посещението ми при Крисчън беше сред тях. Казах му, че съм се опитвала да се свържа с него цял ден, за да го предупредя, и след като не бях успяла да го открия до четири часа, съм дошла тук да го чакам. Когато свърших, Крисчън ме наблюдаваше предпазливо.