Английското момиче
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1402-9
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Английското момиче». Краткое содержание книги:
Маделин Харт изчезва безследно по време на лятната си почивка. Скоро след това прессекретарят на министър-председателя получава плик. В него има бележка, която гласи: Имате седем дни, иначе момичето ще умре. Опасявайки се, че евентуален скандал ще компрометира кариерата му, Ланкастър решава да уреди въпроса дискретно. А затова му е необходим опитен и доверен човек — Габриел Алон. Тайният агент се заема с поредната рискована мисия. На карта е заложена не само репутацията на английския премиер, но и животът на Маделин и този на Алон.
— По малко и от двете.
— Прекрасно — каза Кристофър.
— Колко бързо можеш да се приготвиш за заминаване?
— Трябва да проверя графика с ангажиментите си, но предполагам, че ще бъда готов още утре сутринта. Обаче трябва да знаеш — добави той, — че в момента в Марсилия е пълно с ченгета. И половината от тях търсят нас.
— Точно затова няма да ходим никъде в близост до Марсилия, поне засега.
— А къде отиваме?
Габриел се усмихна.
— Отиваме си у дома.
32.
Корсика — Лондон
Те вечеряха в селото, след това Габриел се настани в апартамента за гости на долния етаж на вилата. Стените бяха бели, както и спалното бельо, фотьойлът и табуретките бяха покрити с грубо бяло ленено платно. Липсата на цветове в стаята наруши съня му. Тази нощ тичането му към Маделин в сънищата му бе през безкрайно снежно поле. И когато тя дращеше опакото на ръката си, кръвта, която течеше от раната, беше с цвета на бита сметана.
На сутринта хванаха първия полет до Париж и след това отлетяха за Хийтроу. Келър мина на митницата с френски паспорт, което според Алон, който го чакаше в залата за пристигащи, бе най-позорният начин за един англичанин да се върне в родината си. Двамата излязоха навън и чакаха двайсет минути за такси. То запълзя през централната част на Лондон сред натоварения трафик и леещия се дъжд.
— Сега знаеш защо вече не живея тук — каза тихо Кристофър на френски, докато се взираше през напръскания си от дъжда прозорец в сивите покрайнини на Лондон.
— Влагата ще направи чудеса за кожата ти — отговори Габриел на същия език. — Приличаш на парче обработена кожа.
Таксито ги остави до Марбъл Арч и двамата изминаха пеш краткото разстояние по Бейзуотър Роуд до жилищната сграда с изглед към Хайд Парк. Апартаментът бе точно както го бе оставил сутринта, когато бе отпътувал за Франция с парите за откупа; в действителност съдовете от закуската на Киара още бяха в мивката. Габриел метна чантата си в главната спалня и взе един пистолет от сейфа на пода. Когато се върна, завари Кристофър да стои пред прозореца в хола.
— Можеш ли да се оправиш сам за няколко часа? — попита Алон.
— Ще се справя.
— Някакви планове?
— Мисля да се повозя с лодка в езерото Серпантайн, а след това да намина към Ковънт Гардън28, за да попазарувам.
— Може би ще е по-добре да останеш тук. Никога не знаеш на кого можеш да налетиш.
— Аз съм командос, скъпи.
Келър не каза нищо повече, а и не беше нужно. Той беше боец от САС, което означаваше, че ако иска, може да мине през стая, пълна с близки приятели, и никой да не го познае.
Габриел излезе на улицата и спря минаващо такси. Двайсет минути по-късно той мина пеш покрай затворения вход на Даунинг Стрийт, отивайки към сградата на Парламента. В джоба му имаше само един документ от изготвеното от него досие — обширна статия от лондонския „Дейли Телеграф“. Заглавието гласеше: МАДЕЛИН ХАРТ — ВЪПРОСИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР.
Статията бе написана от Саманта Кук, главния кореспондент на „Телеграф“ в Уайтхол и един от най-уважаваните журналисти във Великобритания. Тя пишеше за Джонатан Ланкастър още от времето, когато той е бил незначителен редови член, и бе отразила неговото издигане в биографична книга, озаглавена „Пътят към властта“. Въпреки малко претенциозното заглавие, книгата бе добре приета дори от нейните конкуренти, които ѝ завиждаха за аванса, който бе получила от лондонския си издател. Саманта Кук бе от типа репортери, които знаеха много повече, отколкото някога биха могли да публикуват, и точно затова Габриел искаше да говори с нея.
Той позвъни на централата на „Дейли Телеграф“ и помоли да го свържат с вътрешния ѝ номер. Операторът го свърза незабавно и след няколко секунди Саманта Кук вдигна телефона. Алон предположи, че тя използва мобилен апарат, защото чуваше шум от стъпки и ехото на баритонови гласове в помещение с висок таван — може би фоайето на Парламента, който бе от другата страна на улицата, срещу кафенето, където той седеше. Габриел каза, че има нужда тя да му отдели няколко минути от времето си. Обеща, че ще направи така, че това да си струва. Не спомена име.
— Знаете ли колко такива обаждания получавам всеки ден? — попита уморено Саманта.
— Мога да ви уверя, госпожо Кук, че досега никога не сте получавали подобно обаждане.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Явно жената бе заинтригувана.
— За какво става дума?
— Предпочитам да не говоря за това по телефона.
28
Квартал в Лондон в източните покрайнини на Уест Енд, между Сейнт Мартин Лейн и Дръри Лейн. — Б.пр.