Английското момиче

— Да — каза Алон след известно мълчание, — по време на войната на майка ми са ѝ се случили ужасни неща.

— В Полша?

— Да, в Полша.

Синядората хвана между дланите си едната ръка на Габриел.

— Топъл сте на допир. Да нямате температура?

— Не — отвърна той.

Тя затвори очи.

— Майка ви художник като вас ли е била?

— Да.

— Тя е била в лагерите, нали? В този, който е кръстен на дърветата?

— Да, точно в него.

— Виждам път, сняг, дълга колона от жени в сиво облекло, един човек с пистолет.

Габриел дръпна бързо ръката си. Старицата стреснато отвори очи.

— Съжалявам. Не исках да ви разстройвам.

— Защо искахте да ме видите?

— Аз знам защо се върнахте тук.

— И?

— Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото е важно да не ви се случи нищо лошо през идните дни. Старецът се нуждае от вас. Жена ви също.

— Не съм женен — излъга Алон.

— Нейното име е Клара, нали?

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Казва се Киара.

— Италианка ли е?

— Да.

— Тогава ще ви споменавам в молитвите си. — Тя кимна към масата, където бе поставена чиния с вода и съд със зехтин редом с две горящи свещи. — Няма ли да седнете?

— Предпочитам да не го правя.

— Все още ли не вярвате?

— Вярвам — отвърна той.

— Тогава защо не седнете? Със сигурност не ви е страх. Майка ви с основание ви е кръстила Габриел. Вие притежавате божията сила.

Алон изпита чувството, че на сърцето му е легнал камък. Искаше да си тръгне веднага, но любопитството го накара да остане. След като помогна на старицата да се настани в креслото си, Габриел седна срещу нея и потопи пръста си в зехтина. При срещата си с водната повърхност трите капки се пръснаха на хиляда миниатюрни капчици, преди да изчезнат. Възрастната жена кимна сериозно, сякаш тестът бе потвърдил най-мрачните ѝ страхове. След това за втори път хвана между дланите си ръката на Габриел.