Време на мъчения [bg]

Хенкел не се стараеше особено да прикрива антипатията си към Отреза. Не беше като Ръс Дъгар. Държеше под око жителите му, които идваха в града, и с помощта на информаторската си мрежа следеше всичките им движения, поне извън собствената им територия. Контактите му с Оберон обаче бяха редки и двамата подхождаха предпазливо един към друг. Последната им среща беше преди два месеца, когато Лусиъс Хоб беше се заял със семейство туристи в една бензиностанция, като нападнал бащата, а майката заплашил, че ще й отреже гърдите. Касандър се извини за недоразумението, но отказа да предаде сина си за разпит, а Оберон се държа като олицетворение на възпитанието и разума, макар ясно да показа, че Хенкел няма да припари в Отреза без заповед за обиск, както и че Касандър няма да се яви без заповед за арест. Хенкел си тръгна от срещата разярен, твърдо решен да не се отказва, но когато попълни всички документи и се отправи към съдия Крайър, за да получи съответните заповеди, жалбата срещу Лусиъс се оказа оттеглена. Този път Отрезът бе действал особено бързо дори по собствените си стандарти.

Когато Хенкел потърси семейството в „Драйдън Ин“ в покрайнините на Търли, те вече си бяха заминали. „Драйдън“ беше само мотел, но и единственото място в окръга, където човек с всичкия си би отседнал — макар и не за дълго. Служителят на рецепцията, братовчед на собственика, Мортън Драйдън, го информира, че са потеглили на запад, и Хенкел ги настигна на около пет километра по пътя. Бащата отказа да разговаря с него, а две от трите деца мигом се разплакаха. Майката само гледаше пред себе си с пребледняло лице. Хенкел ги остави да си продължат по пътя. Какво друго можеше да стори? Все пак се върна отново в мотела и служителят потвърди, че семейството е било посетено от двама мъже, но твърдеше, че не е видял ясно нито тях, нито автомобила им, въпреки че стаята на семейството беше точно срещу рецепцията, а денят беше светъл и слънчев. По-късно Хенкел се отби при Мортън Драйдън и го посъветва да обърне внимание на калибъра на служителите си, а може би и на зрението им.

Случаят беше просто последният от серията конфронтации през цялата кариера на Хенкел, но той съзнаваше, че това, неговото, са само символични действия и нищо повече. Ако имаше сериозни намерения да се разправи в Отреза, трябваше да седне с ФБР или евентуално Бюрото за алкохол, тютюневи изделия и огнестрелни оръжия и да им каже…

Там беше въпросът: какво да им каже? Че една общност от семейства, живеещи в изолация на частна земя, и водещи съществуване, което по никакъв начин не е луксозно или разточително, може — само може — да е замесена в някаква форма на престъпни деяния и евентуално да носи отговорност за редица убийства от поколения насам, въпреки че за това нямаше никакви улики, освен местни клюки и подозренията на Хенкел? Федералните служби си имаха достатъчно грижи — наркокартели, вътрешни и външни терористични организации, престъпни банди и прочее заплахи за обществото, които се надпреварваха за вниманието им, за да слушат мрънкането на невзрачния шериф на най-малкия, невзрачен окръг в щата. Щат, който според последните статистики, които Хенкел си бе направил труда да прочете, шеста година поред беше на дъното на националната класация за жизнен стандарт, което означаваше, че по отношение на насъщните потребности, доброто поведение, условията на труд, здравето и оптимизма хората в Западна Вирджиния хич нямаха късмет.